Галерия на мъртвите

57

Оуен Хендерсън седеше наведен напред на стола и се беше втренчил в окованите си с белезници ръце, когато Хънтър отново влезе в стаята за разпити.

— Кафе? — предложи Хънтър и кимна към чашата, която държеше в дясната си ръка.

Очите на Оуен блеснаха.

— С удоволствие.

Робърт затвори вратата, сложи чашата върху металната маса и използва ключовете, които беше взел от униформения полицай навън, за да отключи белезниците на Хендерсън.

— Благодаря — каза Оуен и разтърка китките си. — Наистина бяха много неудобни.

— Не са направени за удобство — спокойно отговори детективът.

Хендерсън му се усмихна мрачно и взе кафето.

— Чисто е — каза Хънтър. — Няма захар и сметана.

— Чудесно.

Оуен отпи една глътка, затвори очи и чертите на лицето му омекнаха, сякаш чашата съдържаше най-вкусната течност на света.

— Съжалявам, че ще прекъсна момента ти с кафето — каза Хънтър, който беше решил да стои прав, вместо да седне на стола срещу Оуен. — Но нямаме абсолютно никакво време за губене. Ти вече свърши страхотна работа в това отношение.

Хендерсън отново отпи от кафето и се облегна назад на стола.

— Какво ще кажеш да започнем отначало? — продължи Робърт. — Как чу за Тимъти Дейвис? Как се сдоби с адреса му?

— Чрез телефонно обаждане.

Хънтър зачака, но репортерът не добави нищо повече.

— Казах, че нямаме време за губене, Оуен.

Странната дрезгавост в гласа на Хънтър накара Хендерсън да спре, докато понечваше да отпие следващата глътка. Той погледна детектива.

— Никакви игрички повече.

— Добре. Хранех се в „Калейдоскоп Джус”. Това е… кафене, бар за сокове и салати и ресторант.

— Къде се намира?

— В центъра на Финикс. Недалеч от там, където живея.

— Хапваше си, когато ти се обадиха?

— Точно така.

— Сам ли беше?

Оуен се подсмихва.

— Това е историята на живота ми.

Изражението на Хънтър остана безучастно.

— Да, сам бях — перифразира Хендерсън.

— И в колко часа беше това?

— Получих обаждането около… — Оуен наведе глава към чашата с кафето, докато паметта му се връщаше назад. — В два и петнайсет. Два и двайсет следобед. — В гласа му не прозвуча вълнение, нито безпокойство.

— Мобилният телефон, на който получи обаждането, на твоето име ли е регистриран?

Хендерсън се намръщи на въпроса.

— Разбира се.

Хънтър не погледна към еднопосочното огледало, но знаеше, че тъй като вече събират информация и съставят досие на Оуен Хендерсън, агент Уилямс и ФБР несъмнено разполагат с номерата на мобилните телефони, регистрирани на негово име. Те щяха да се свържат с мобилния оператор и вероятно да вземат копие на разговора.

— И какво ти казаха? — попита Хънтър, но в същия момент направи знак на Оуен да изчака малко. — Разкажи с колкото може повече подробности.

Хендерсън въздъхна и сложи чашата на масата.

— Разговорът не беше много дълъг. Телефонът иззвъня, аз отговорих и първото, което той попита, беше дали проявявам интерес към най-голямата история в живота ми.

— Чакай малко — вдигна ръка Хънтър. — Наистина ли това беше първото, което попита човекът, който се обади? Не попита ли първо с кого разговаря?

— Ами. — Оуен повдигна рамене. — Не с толкова много думи. — Той реши да обясни, преди Хънтър да има възможност да го притисне. — Аз винаги отговарям на обажданията, като казвам кой съм. — Хендерсън демонстрира, като доближи дясната си ръка до лицето си и изпъна палеца и кутрето си, за да имитира телефонна слушалка. — Оуен Хендерсън.

Хънтър кимна. И той отговаряше на обажданията по подобен начин.

— Но ти си прав — призна Оуен. — Щом му казах името си, първите му думи бяха: „Разследващият репортер Оуен Хендерсън?”.

— Попита ли го откъде знае номера на мобилния ти телефон?

— Не, защото това не е трудно. Има ме в указателя, освен това имам уебсайт и профили във Фейсбук и Линкдин. И редакциите на няколко вестника знаят номера ми. Не е проблем някой да го намери.

— Добре, ами гласът му? Забеляза ли дали има нещо странно в него? Твърде басов? Дрезгав? Плътен? Приятен? Можеш ли да кажеш дали е бил променен електронно?

Хендерсън отново се замисли.

— Не. Честно казано, звучеше нормално и под „нормално” имам предвид, че в гласа и в тона му нямаше нищо особено, което бих запомнил. Нищо, което да се откроява. И не мисля, че използваше електронно устройство за промяна на гласа. — Той повдигна рамене. — Звучеше нормално.

Хънтър умело прикри разочарованието си.

— Добре, разкажи ми за останалата част на разговора, и както казах, с колкото повече подробности си спомняш.

Оуен изпи кафето си и продължи от там, откъдето беше прекъснал.

— Попита ме дали наистина съм разследващият репортер. Отговорих, че съм аз, и после, както казах, той ме попита дали проявявам интерес към най-голямата история в живота ми. Това беше много общо казано и затова го попитах за каква история говори. — Хендерсън се премести на стола и смени позата си.

— И какво отговори той?

— Отговорът му беше странен. Защото каза, че първоначално вниманието на обществото ще бъде привлечено от убийствата — серия убийства.

— Първоначално? — попита Хънтър.

— Да, точно тази дума употреби.

— И точно тази комбинация от думи ли използва — „убийства — серия убийства”?

— Да, и това ме заинтригува, затова, разбира се, го попитах за конкретен брой. „Серия” пак беше твърде общо. Той отговори: „Достатъчно, за да смятат ФБР, че случаят е серийни убийства.”

Сега Хънтър разбра защо когато извличаше информация от агент Фишър, питайки я колко трупа са открити, Хендерсън беше започнал да брои от три. Не един или два. ФБР определят един убиец като сериен, ако убие трима или повече души в три или повече отделни случая, с период на „охлаждане” между убийствата.

— Това ме изненада още повече — добави Оуен.

— Защо?

— Защото нямах представа, че ФБР разследват. А щом се намесени федералните, тогава наистина говорим за голям случай.

— Но според това, което ти току-що ми каза — отвърна Хънтър, — той не е споменал, че са намесени ФБР. Само е казал: „Достатъчно, за да смятат ФБР, че случаят е серийни убийства.” Това не означава, че разследват.

— Вярно е — съгласи се Хендерсън. — И следващият ми въпрос беше точно този. Попитах го дали ФБР са намесени. Той се изсмя в отговор.

— Изсмя се? — На Хънтър това му се стори странно.

— Да.

— Какъв беше смехът?

Оуен погледна детектива.

— Нервен ли беше? Кратък? Дълъг? Саркастичен? Налудничав?

Хендерсън направи гримаса.

— Сега вече питаш прекалено много. Беше смях. Обикновен смях, който явно означаваше: „Намесени са, и още как.”

Хънтър знаеше, че наистина иска прекалено много. Говореше психологът в него.

— Добре — каза той. — Попита ли го защо е употребил думата първоначално?

— Не се наложи. Защото той всъщност каза, че първоначално вниманието на обществото ще бъде привлечено от убийствата — серия убийства, но истинската история е много, много по-дълбока. — Оуен млъкна и докато гледаше детектива, отново разтърка китките си. — Това е нещо, за което ще трябва да поговорим, когато дойде моят ред да задавам въпроси. Искам да знам каква е истинската история зад убийствата.

— Разбира се — отговори Хънтър с абсолютно безизразно лице.

— Чудесно — рече Хендерсън и след това продължи: — После мъжът по телефона ме попита още веднъж дали искам историята или не. Отвърнах: „Разбира се, че я искам, но първо, за достоверност, може ли да ми кажеш кой си?” Той отговори, че не е важно кой е. Важното било да слушам внимателно.

„Очевидно е знае как да изкуши един амбициозен репортер“ — помисли си Хънтър.

Оуен посегна към кафето, забравяйки, че чашата е празна.

— Мислиш ли, че мога да получа още едно? — попита той. — Помага ми.

— Може да се уреди — отговори детективът и леко обърна глава към еднопосочното огледало вляво от него. — Моля, продължавай.

— Ами, той ми каза да слушам и аз го направих. Започна, като каза: „Запиши този адрес.” Записах го. Беше адресът на Тимъти Дейвис. След това добави нещо от сорта: „Имаш два часа и половина да стигнеш дотам.”

Хънтър стоеше неподвижно, пъхнал ръце в джобовете си. Цялото му внимание беше приковано в разказа за събитията и психологичните реакции на Оуен Хендерсън. Не забеляза разширяване на зениците, нито зачервяване на кожата или промяна в ритъма на дишането му. Ако лъжеше, Оуен Хендерсън беше майстор.

— Каза ми, че когато отида на адреса, трябва да вляза в къщата — продължи репортерът. — Предната врата щяла да бъде отворена. Трябвало да сляза в мазето и там съм щял да намеря онова, което търся.

На вратата на стаята за разпити се почука.

— Да — извика Хънтър.

Полицаят, който стоеше отвън, отвори вратата и даде на Хънтър чаша кафе.

Робърт го сложи на металната маса.

— Благодаря — каза Хендерсън и взе чашата. — Много ми харесва бързото обслужване тук.

Хънтър не обърна внимание на шегата.

— Какво стана после? — попита.

Оуен наблюдава няколко секунди как парата от кафето танцува във въздуха.

— Това е горе-долу всичко — отговори той. — Мъжът по телефона ми напомни, че имам два часа и половина да стигна до адреса, който ми е дал, и после затвори.

— Попита ли го защо два часа и половина? Какво би станало, ако се забавиш?

— Опитах се, но той ми каза да не го прекъсвам. Ако съм искал историята, трябвало да изпълня инструкциите. Това беше.

Хънтър започна да крачи от единия край на стаята до другия.

— Какво те накара да му повярваш? — попита. — Не си ли помисли, че това е лъжливо обаждане? Защото, честно казано, кой би получил такова обаждане и би изпълнил инструкциите, особено когато трябва да отиде в друг град?

Хендерсън повдигна рамене.

— Аз съм репортер на свободна практика. По принцип не разчитам на анонимни обаждания, които да ме доведат до интересни истории. Нямаше какво да правя до края на деня. Имах две възможности за избор — да не обърна внимание на обаждането и да не правя нищо или да рискувам. Имаш ли представа колко страхотни истории изпускат репортерите всеки ден само защото решават да пренебрегнат някое анонимно обаждане?

— Мога да си представя — съгласи се Хънтър, — но си представям и колко много фалшиви обаждания има до репортери всеки ден, основаващи се на безполезна информация. Сигурно е имало нещо, което е наклонило везните на другата страна.

— Вероятно. Но ако трябва да го припиша на нещо, сигурно е инстинкт. След толкова години в тази професия развиваш чувство за това — тръпки по гърба, свиване на стомаха. Трудно е да се каже, но го чувстваш и вътрешният глас ти казва: Не го подминавай. — Оуен се облегна назад. — Хайде, не ми казвай, че не знаеш за какво говоря. Може и да не си агент на ФБР, но си ченге. Несъмнено детектив. Вие разчитате на инстинкта си повече, отколкото на всичко друго. И ние също.

Хънтър нямаше довод срещу тази забележка.

— И колко време ти отне да стигнеш дотам?

— Тръгнах от Финикс веднага — отвърна Оуен. — По-точно в два и трийсет и една. Знам, защото погледнах часовника на таблото, когато включих двигателя, и проверявах часа почти на всяка минута. Стигнах до място, където паркирах колата си — на другата улица от адреса, който ми казаха — двайсет и пет минути по-рано, в пет и трийсет и осем.

— Защо паркира колата си на другата улица? И защо не носеше нищо в себе си — нито мобилен телефон, нито портфейл или документи за самоличност? Носел си само фотоапарат. Защо?

Хендерсън сложи ръката си с чашата кафе на коляното си.

— Защото нямах представа в какво се забърквам. Ако бях спрял пред къщата, можеше да предупредя някого вътре или на двора. Нямах документи за самоличност, телефон, нищо, с което да докажа кой съм, ако се наложи. Взех това решение по пътя. И ми свърши работа. — Той отново отпи от кафето. — Още не сте ходили на местопрестъплението, нали? Слязохте от самолета на ФБР и дойдохте направо тук, нали?

В гласа му прозвуча присмех.

— Защо мислиш така? — попита Хънтър.

Оуен нарочно задържа напрежението.

— Защото специален агент Фишър ми каза, че един съсед ме видял да влизам в дома на господин Дейвис по-рано днес — най-после разкри той. — Разговарял ли е някой с този съсед?

Хънтър хвърли бърз поглед към еднопосочното огледало. Изпитваше подозрения към историята за съседа. Това беше причината да попита агент Фишър дали някой е говорил с него.

— Мисля, че не — продължи репортерът на свободна практика. — Къщата на господин Дейвис е добре скрита и не се вижда. Намира се зад гъста растителност. Няма как съсед от близката къща да е видял, че някой се приближава до предната врата или прозорците, още по-малко да влиза.

— Ще проверим — отвърна Хънтър, представяйки си какво се е случило, и после бързо продължи по-нататък. — И в колко часа отиде в къщата на господин Дейвис? Около пет и четирийсет?

— Да — потвърди Оуен. — Плюс-минус една минута.

— И защо не каза нищо, когато дойдоха полицаите? Защо не се представи като репортер? Защо разигра играта на мълчание, последвана от театралната тъпотия на „студено четене”?

Хънтър беше сигурен, че знае отговора, но искаше Хендерсън да го каже заради официалния запис на разпита.

— Аз съм разследващ репортер — отговори Оуен. — С това се занимавам. Мъжът по телефона не ми съобщи много информация. Когато дойдоха полицаите, взех решение на място. Знаех, че ще ме приберат. Знаех, че не нося в себе си нищо, по което да ме идентифицират. Каквото и да кажех, нямаше да помогне, затова реших да не казвам нищо. Предположих, че рано или късно ще се появят ФБР. Освен това знаех, че няма как доброволно да ми кажат нещо за онова, което видях в мазето. Ако смятах да изкопча информация, трябваше да ги изиграя.

Усмивката му беше изпълнена със самоувереност.

— Знам, че мога да извлека информация почти от всеки, от когото искам. Преди да стана репортер, си изкарвах прехраната с гадаене на карти „Таро”, гледане на ръка, аури, камъчета… каквото искат клиентите. Реших, че извличането на информация от агент Фишър няма да е по-различно, отколкото от обикновен човек. — Той небрежно повдигна рамене. — И се оказах прав.

Хънтър първо се зачуди колко ще се ядоса агент Фишър, а после се запита каква ли саркастична забележка ще подхвърли Гарсия. Той изчака няколко секунди. Не се разнесоха изстрели. Може би Карлос беше запазил забележката за себе си.

— В края на обаждането всичко стана още по-странно — каза Хендерсън.

— В какъв смисъл?

Оуен се замисли за точните думи, които беше употребил мъжът по телефона. След няколко секунди беше абсолютно сигурен.

— Той каза, че живеем във фалшив свят — изкуствен свят, където истинската, естествена красота е най-чистата и рядка форма на изкуство. Колкото е по-рядка, толкова по-ценна става. Истинската красота не можела да бъде изфабрикувана или копирана и по тази причина изчезвала. Истинската красота трябвало да живее вечно и той се грижел за това. Накрая каза, че се надява, че аз ще мога да разбера и да оценя истинското изкуство.