22

Хънтър изчака Гарсия да влезе в дневната на Линда Паркър и затвори вратата. За момент никой от тях не помръдна, сякаш поради някаква причина трябваше да се приспособят към вътрешността на къщата.

Повечето хора биха се изненадали колко различно изглежда местопрестъплението, след като се изнесат полицията и криминалистите.

Първата забележима разлика винаги беше светлината. Нямаше ги мощните прожектори, които използваха криминалистите, за да разпознават влакна, остатъци и понякога дори прах, на които мястото им не е там. Помещението възвръщаше първоначалното си осветление, естествена светлина, струяща през прозорците, или изкуствена, от лампите в къщата. Значението на тази разлика беше, че престъплението бе станало на комбинацията между тези два вида светлина, а не на яркия, ослепителен блясък на прожекторите на криминалистите.

Вторият главен фактор, който променяше перспективата на местопрестъплението на закрито, беше колко много се променя пространството, когато е безлюдно. Без човешката динамика на криминалисти и полицаи, които се движат насам-натам, всяка стая неизбежно изглеждаше много по-просторна, и къщата ставаше много по-тиха. За един специалист по изготвяне на профили на престъпници, който се опитва да си представи какво се е случило в нощта на престъплението, понякога само тези фактори можеха да окажат огромно значение.

— Знам, че вероятно го казвам всеки път — наруши мълчанието Гарсия, — но тази стая наистина изглежда много по-голяма, отколкото си я спомням.

— Да — отговори Хънтър, приближи се до прозореца в източната стена и дръпна завесите. — Казваш го всеки път.

— Какво правиш? — попита Карлос.

— Доктор Хоув ни каза, че жертвата е загубила живота си някъде между девет вечерта и полунощ в понеделник, нали така? По това време тук не е имало естествена светлина. Исках само да се опитам да почувствам по-добре…

— Да, извинявай, забравих за онова с възприятията, което правиш. — Приятелят му кимна и дръпна завесите на другия прозорец в дневната. Не познаваше друг човек, който да умее да си представя сцената толкова добре, колкото Хънтър.

Двамата детективи отново огледаха дневната и кухнята, а после излязоха в коридора и най-после стигнаха до главното местопрестъпление в дъното.

Също като усещането, което изпитаха, когато влязоха в дневната преди малко, без криминалистите да се движат насам-натам и оборудването им да обсебва мястото, спалнята на Линда Паркър изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото я помнеха. И много по-тъмна. Светлината и пространството обаче не бяха единствената разлика. Въздухът беше тежък и спарен, едва се дишаше, наситен със странна, неописуема миризма на нещо повече от металическия мирис на кръв и противната воня на разлагаща се плът. Хънтър и Гарсия положиха усилия да дишат предимно през устата и огледаха стаята още веднъж, застанали на прага.

— Сега, след като докладът от аутопсията разкри, че жертвата не е изтезавана преди смъртта — рече Карлос — и че не е страдала, хаосът в тази стая започва да изглежда по-малко хаотичен, не мислиш ли?

Като внимаваше да отбягва локвите засъхнала кръв на пода, Хънтър пристъпи по-навътре в спалнята.

— Говориш за теорията за произведение на изкуството, нали?

Гарсия кимна.

— Колкото и налудничаво да звучи, има логика, нали? Първата мисъл на всеки, който влезе в тази окървавена стая, е, че престъплението е прекомерно садистично. Някакъв извратеняк, който изпитва удоволствие от изтезаване и осакатяване на жертвата часове наред, преди най-после да я остави да умре, и от опита си и двамата веднага бихме се съгласили с тази версия. Но според онова, което ни каза доктор Хоув, убиецът не се забавлява по този начин. Няма мъчения, Робърт. Нито страдания. Напротив, жертвата умира за по-малко от две минути. Погледни местопрестъплението и се замисли. Щом убиецът не е садистичен изрод, който се надървя, като изтезава жертвата и я гледа как страда, тогава защо прави всичко това? Защо превръща стаята в кървав празник? Защо осакатява тялото до неузнаваемост? Не се връзва. Дори ако този тип е напълно откачен, достатъчно, за да се опита да облече кожата й като зле прилягащ му костюм, това пак не обяснява размазаните кървави петна навсякъде.

Хънтър отново започна да оглежда внимателно облените в кръв стени.

— Ако се замислим за вероятността убиецът да вижда цялата тази сцена като творба на изкуството — продължи Гарсия, — и ако за него стаята е само платно, тогава очевидната жестокост тук започва да придобива логика, защото изгубва садистичния си подтекст. В очите на убиеца случилото се тук не е лошо или зловещо, а изкуство. Вероятно не е изпитвал гняв към жертвата. Той не извлича удоволствие от властта или надмощието в акта на убийство. Не се зарежда с енергия от страха или страданието. Затова я е убил бързо. И какво е направил веднага след като я е задушил? Отрязал е ръцете и ходилата й. Защо? Искал е да ги запази? Съмнявам се. За да улесни одирането на тялото й, както предположи доктор Хоув? Може би. Аз обаче мисля, че има и друга причина. Мисля, че ги е отрязал, защото там са окончанията на главните артерии и вени на тялото.

Хънтър спря и замислено погледна партньора си.

— За да пресъздаде замахвания като с четка — обясни Гарсия и посочи стените в стаята. — Той се е нуждаел от кръвта й, Робърт. Кръвта е неговата боя, така да се каже.

Хънтър продължи да гледа стените. Отстъпи две крачки назад, направи една вдясно, наклони глава настрана и започна да ги разглежда от друг ъгъл.

Карлос продължи с анализа си.

— Одраното тяло на леглото е централната фигура в живата му картина. За убиеца, страданията на жертвата, ако е имало такива, смъртта й, всичко, е второстепенно — странични щети, за да създаде шедьовъра си.

Хънтър погледна към леглото до южната стена. Въпреки че трупът на Линда Паркър вече не беше там, той лесно си представи цялата сцена заедно с нея, както беше преди.

— Също като примера с Шахматния убиец, който ти даде преди малко — каза в заключение Гарсия. — Този убиец не черпи удоволствие от убийството или насилието в него, а от това, че е постигнал нещо, с което се е заловил. В случая с Шахматния убиец — да подобри рекорд. В този случай — да създаде извратено и гротескно произведение на изкуството.

— Ами жертвата? — попита Хънтър.

— Какво имаш предвид?

— Как е избрана? Ти каза, че за убиеца страданията и смъртта са второстепенни, нали така? Ами самата жертва? Мислиш ли, че и тя е второстепенна? Който и да е, стига убиецът да създаде творбата си? Или е избрал Линда Паркър поради конкретна причина?

Карлос спря до леглото. Окървавените чаршафи все още бяха там.

— Не съм сигурен. Може да я е избрал, защото е било удобно за него.

— Не мисля — възрази Хънтър. — Ако наистина се мисли за художник, и ако това е изкуството, което създава, той не би избрал за удобство централната фигура, Карлос. Художниците обикновено са много категорични в представата си какво искат да създадат. Нещо трябва да го е довело тук. Нещо трябва да го е накарало да избере Линда Паркър.

— Добре, тогава какво мислиш, че може да е? Не може да е свързано с външността й, защото нея я няма в окончателната му композиция. Тя е била одрана, забрави ли? Не е имало значение дали е била чернокожа, азиатка, блондинка, брюнетка, изумително прелестна, грозна като смъртта, каквато и да е. Крайният ефект пак щеше да бъде същият, защото сега се вижда само мускулна тъкан.

— Вярно е — съгласи се Хънтър. — Но аз не бих отхвърлил външността й. Може би за нас, зрителите това няма значение, защото ние виждаме само завършената работа. Или пък може би точно това е било намерението на убиеца — да си помислим, че жертвата няма значение. Но за него е имало. — Той млъкна, когато от предположението на Гарсия в главата му се зароди нова идея. — Тя е била манекенка, нали? Каталози за дрехи, ревюта, такива неща.

— Да, точно така.

— Ами позиране за картини, скулптури, художествени фотографии… Нещо, свързано с изкуството, не с модата?

Очите на Карлос блеснаха, когато извади мобилния си телефон.

— Не знам, но веднага ще възложа задачата на някого.

Докато Гарсия говореше с оперативния отдел, Хънтър отново смени позицията си. Този път се върна до вратата на спалнята и опря лявата си буза до стената.

— Робърт, какво правиш, по дяволите? — попита Карлос, когато приключи с разговора.

— Хващам се за сламки, предполагам.

— Как?

— Не съм сигурен. Може би се опитвам да видя нещо, което го няма.

— Да видиш нещо? Изглежда така, сякаш се опитваш да преслушаш стената.

— Всъщност гледах размазаните петна кръв.

Гарсия се приближи до партньора си.

— Избрал си много странен ъгъл, от който да ги гледаш.

— Именно. Мислех си за буквите, изрязани върху гърба на жертвата и как някои от линиите не бяха свързани правилно. Ако цялата тази сцена наистина е платно, тогава може би също като изрязаните букви, и размазаните петна кръв не са това, което изглеждат на пръв поглед. Може би всичко това представлява нещо друго — образ, второ писмо, послание, — не само разплискана кръв по стените.

Карлос не беше мислил за това, но в думите на Хънтър имаше логика.

— Може би причината да не го виждаме е, защото не го гледаме по правилния начин — продължи Хънтър. — Не съм сигурен. Някои произведения на изкуството са такива — изображението се променя, когато смениш гледната си точка. Но както казах, хващам се за сламки, защото тук нищо не се връзва.

— Може и да се хващаш за сламки — съгласи се Гарсия. — Но мисля, че определено си заслужава да опитаме.

Той се приближи до северната стена и опря в нея дясната си буза.

Загрузка...