Галерия на мъртвите

40

Въпреки че се чувстваше уморен, Хънтър реши, преди да се прибере вкъщи, да се отбие в „Жадната крава” в Силвър Лейк. Мястото, което някога беше евтина долнопробна кръчма за шофьори на камиони на име „Гадини”, беше претърпяло пълно преобразяване, и сега беше приятен и спокоен ретробар на светове далеч от западналата пивница, каквато беше. Богатият избор от шотландско уиски, бърбън и друг алкохол, заедно с разнообразните коктейли, с нищо не отстъпваха на по-известните барове в центъра на Лос Анджелис. Освен това цените бяха много по-приемливи, което добавяше значително към привлекателността на заведението, и като се имаше предвид, че най-голямата страст на Хънтър беше сингъл малцовото уиски, „Жадната крава” беше станал един от любимите му барове през последните години.

В апартамента си Хънтър имаше малка, но внушителна колекция от различни марки шотландско уиски, която вероятно би задоволила повечето познавачи. Той не се смяташе за експерт, но за разлика от мнозина от приятелите си, които също твърдяха, че обичат сингъл малцово уиски, знаеше как да оцени аромата и специфичния вкус на малца, вместо само да се напие. Въпреки че понякога и напиването вършеше работа.

Хънтър седна в далечния край на бара с лъскав бял плот, който в съчетание с лакираната ламперия от тъмно дърво на стените и музиката на Паров Стелар, която идваше от старомодния джубокс, придаваше на бара вида и атмосферата на старинно американско кафене. Той тъкмо си поръча шотландско уиски, когато вратата се отвори и вътре влезе професор Трейси Адамс. Яркочервената й коса беше разпусната и падаше на раменете, а бретонът й беше извит в очарователна лимба от четирийсетте години. Беше облечена с рокля в стил рокабили в черно и бяло с една презрамка през рамото, която разкриваше изрисуваните й с татуировки ръце. Копринената фльонга на кръста й подхождаше идеално на ниските й черни обувки „Мери Джейн”. Докато тя вървеше към Хънтър, няколко клиенти се обърнаха да я огледат.

— Пропуснах ли много? — попита тя и кимна към чашата на бара пред Хънтър. Въпросът беше придружен с усмивка, която би накарала и най-самоуверения мъж да заеква.

— Не — отговори Хънтър и стана.

Трейси го целуна леко по устните.

— Изненадана съм, но много доволна, че ми се обади.

Хънтър беше самотник по избор през по-голямата част от живота си и по тази причина се чувстваше удобно в собствената си компания. Нямаше нищо против да пие сам, да вечеря сам и дори да посещава барове сам. Това му даваше възможност да се отпусне насаме с мислите си. Понякога обаче да бъде сам с мислите си не беше много добра идея. Пък и Гарсия беше прав. Робърт знаеше, че трябва да избие от главата си разследването, макар и само за няколко часа. Мозъкът му се нуждаеше от почивка и той не виждаше по-добър да го направи, отколкото в компанията на човек като Трейси. Тя не само че беше интелигентна, забавна и много привлекателна, но и държеше на пиене.

Хънтър изчака Трейси да се настани и после отново седна на стола си.

— Е, какво предпочете тази вечер? — попита тя, имайки предвид избора му на шотландско уиски.

Той бутна чашата си към нея.

Трейси я взе и още преди да я доближи до носа си, долови силен мирис на торфен пушек.

— „Лафройг”? — попита тя, но веднага се поправи. — Не, „Ардбег”.

Хънтър се усмихна. Знаеше, че Трейси няма да сгреши.

Също като него тя обичаше шотландско уиски и обонянието и вкусовите й възприятия бяха съвършени като на експерт. Беше се научила да цени уискито от баща си, истински шотландец от Хайлендс.

— „Ардбег Угедал” ли е? — попита Трейси и поднесе чашата към устните си. — Не. — Тя пак се поправи, след като отпи съвсем малка глътка. — Ардбег Кориврехен”, нали? — Шотландското й галско произношение беше безупречно.

Хънтър кимна.

— Еха. — Тя плъзна чашата обратно към него и се облегна назад. — И без вода. Лош ли беше денят?

Хънтър нямаше определено любимо малцово уиски. Обикновено избираше кое да пие според това как се чувстваше и въпреки че беше загадка за всички, Трейси бе успяла да разгадае няколко от издайническите му знаци. Единият беше, че ако е имал лош ден, винаги избираше опушено малцово уиски, а нямаше по-опушено от „Ардбег Кориврехен”.

— Не беше един от най-добрите — потвърди той.

Барманът, който беше висок най-малко метър осемдесет и седем, с бляскава усмивка и руса коса, завързана на тила в хипстерска конска опашка, сложи черна салфетка на бара пред Трейси.

— Какво ще желаете тази вечер? — попита той с баритонов глас, който сякаш принадлежеше на разказвач в документален филм.

— Мисля да си поръчам същото като него — отговори тя и кимна към Хънтър.

Барманът учудено повдигна вежда.

— Наистина ли? Това е доста тежко, опушено малцово уиски. И много силно. Сигурна ли сте, че не предпочитате нещо малко по-меко?

— Няма проблем, Алекс — намеси се Хънтър. — Тя държи на шотландско малцово уиски по-добре от всеки тук, включително от теб и мен.

Барманът се усмихна и отново погледна Трейси.

— Вярно ли е?

Тя повдигна рамене.

— В такъв случай добре дошли в „Жадната крава”. Аз съм Алекс.

— Трейси. Приятно ми е да се запознаем.

Те си стиснаха ръцете.

— Едно „Ардбег Кориврехен”. Идва веднага. Лед?

— Не, но ще ти бъда признателна, ако налееш една пета вода.

— О, тя вече ми харесва — каза барманът, кимна на Хънтър и наля питието на Трейси.

Трейси и Хънтър чукнаха чашите си.

— Знам, че не говориш за работата си — каза тя, след като барманът се върна към задълженията си. — Затова дори няма да питам, но ако си в настроение да говориш за нещо, знаеш, че съм страхотен слушател, нали?

Двамата отпиха малки глътки.

— Обединяваме сили с ФБР по това разследване — каза той след кратко мълчание.

Откровението му едва не накара Трейси да се задави — трийсет процента от неочакваната новина и седемдесет процента, защото Хънтър беше решил да сподели с нея нещо за някое от разследванията си. Не го беше правил досега.

Тя бързо отпи още една глътка уиски.

— За същия случай ли говориш, когато се наложи да напуснеш лекцията в университета?

Той кимна.

— Но вие едва… — Трейси млъкна, когато осъзна какво пропуска. — Вие не сте поискали помощ, нали? Те са се самопоканили.

Хънтър отново кимна.

Трейси преподаваше обща психология и криминална психология в Калифорнийския университет. Много добре знаеше как действа ФБР. Знаеше, че със съвсем малки изключения ФБР оказва съдействие в разследване на убийство, ако първичната правоприлагаща агенция официално поиска помощта им.

— Тогава това означава, че каквото и да е, престъплението не е първото от серия и че е преминало щатските граници, вероятно дори държавните — отбеляза тя.

Отговорът на Хънтър беше движение на веждите, последвано от глътка уиски.

— Щом не сте поискали помощ, те определено са разбрали много бързо — добави Трейси.

— Грешката е моя — каза Робърт.

Въпреки че беше любопитна, Трейси реши да не го разпитва повече. Ако искаше да й каже нещо, той щеше да го направи.

— Работили ли сте с ФБР и преди?

— Не и в този формат. Неотдавна им помогнах в един случай, но бях в отпуск. Не беше съвместна работа.

— Ще трябва ли да заминеш за Куонтико?

— Не. Ще работим в централата на ФБР в Уестуд, Лос Анджелис.

Трейси не се опита да скрие колко доволна остана от този отговор.

— О, добре. Нали ще излезем на вечеря утре?

Хънтър съвсем беше забравил за плановете им да вечерят заедно, но с нищо не издаде този пропуск на паметта.

— Да, разбира се.

Трейси отново се усмихна.

— Тоалетните отзад ли са?

Хънтър кимна.

— Връщам се веднага. — Тя отпи още една глътка от уискито си и взе чантата си.

Тоалетните бяха в дъното на къс коридор, до стилно обзаведена зона за отдих. Трейси се подсмихна, когато видя табелките на вратите.

На тази вдясно пишеше „Уиски”, а на другата вляво — „Ванилова водка и сок от червени боровинки”.

„Нищо чудно, че барманът се изненада толкова много“ — помисли си тя.

В същия момент от мъжката тоалетна излезе мъж на около трийсет пет години, висок метър и осемдесет. Беше с черна тениска, сини джинси и черни ботуши. Той видя Трейси, спря и се усмихна.

— Еха — каза мъжът, бавно плъзгайки поглед от лицето до гърдите й и после надолу чак до обувките. — Хубавелка си, а? И гримът ти мноооого ми харесва.

Той леко фъфлеше и това показваше, че е доста почерпен.

— Благодаря — учтиво каза Трейси.

Кожата на лицето му имаше слънчев загар и беше обветрена. Косата му беше подстригана съвсем късо и широките му гърди и рамене показваха телосложение, тъпкано с мускули.

Трейси се опита да влезе в дамската тоалетна, но мъжът пристъпи крачка вляво и препречи пътя й.

Тя вдигна глава и погледна тъмнокафявите му очи, в които блестеше закачливост.

— Бихте ли ме извинили, моля?

— Виж — каза мъжът. Гласът му сякаш излизаше от пълна с вода тръба. — Видях те, че седиш с някакъв боклук на бара, но това вероятно е, защото не познаваш някой по-готин. Нека обаче ти кажа, че хубаво момиче като теб заслужава някого, който да ти покаже как се прекарва добре. Някой като мен. — Мъжът протегна ръка към косата й и принуди Трейси бързо да отстъпи крачка назад.

— Виж какво — каза тя, без да трепне от втренчения му поглед, — тъй като е очевидно, че тази вечер си прекалил с пиенето, няма да обърна внимание на обидната ти забележка за приятеля ми на бара. Алкохолът явно е замъглил разсъдъка ти. Съветът ми към теб е да изпиеш чаша вода и да помолиш бармана да ти повика такси. Още пиене вероятно ще развали вечерта ти още повече, да не говорим как ще се чувстваш утре сутринта.

Трейси се опита да мине покрай мъжа, но той пак препречи пътя й.

— Имам много по-добра идея. Защо не отидем ей-там? — Мъжът посочи с палец зад гърба си. — И да се опознаем както трябва. Знаеш за какво говоря, нали? — Той плъзна ръка към чатала си и го потърка дълго и бавно.

Трейси се ухили.

— Не знам дали да се смея, или да повърна. Толкова си отвратителен, че ми се гади от теб.

— Какво?

— О, извинявай, сладурче — каза тя. Очите й изразяваха съжаление. — Прекалено големи ли са тези думи за теб? Мога да перифразирам, ако искаш.

— Искам да дойдеш там вътре с мен. И после ще ти покажа какво е „голяма” реалност. Защо искаш да пиеш с фолксваген „костенурка” — мъжът посочи към бара, — когато можеш да купонясваш с лимузина? — Той посочи с две ръце себе си.

Трейси направи опечалена гримаса.

— Откъде си научил изкуството да разговаряш? От китайска курабийка с късметче?

— Ще ти кажа какво съм научил. — Мъжът посегна към рамото на Трейси.

Голяма грешка.

С лявата си ръка Трейси блъсна настрана ръката на мъжа, а с дясната замахна към корема му.

Тениската беше опъната на мускулестото му тяло и това би улеснило още повече Трейси да намери правилното място, ако вече не знаеше къде да упражни натиск. Когато пръстите й влязоха в допир с корема му, очите му се отвориха широко и той изохка от силната болка, която се разпространи в тялото му. Мъжът инстинктивно сви мускулите на стомаха си, за да се опита да отблъсне атаката, но пак беше късно. Пръстите на Трейси вече притискаха линеа алба, тънката белезникава съединителна тъкан, която разделя отвесно коремната мускулатура на лява и дясна половина.

Лицето му се изкриви в агония.

Трейси натисна малко по-силно.

Болката беше толкова силна и обездвижваща, че дори гласът на мъжа му изневери.

Трейси се усмихна.

Краката на мъжа се разтрепериха под огромното му тяло и Трейси разбра, че той ще се свлече на земята. Тя отпусна част от натиска, за да не му позволи да падне.

Клепачите му затрепкаха странно.

Трейси го блъсна към стената, за да му помогне да се подпре.

— Ще бъдеш малко замаян, след като те пусна — с нежен и грижовен глас обясни тя. — Но ще се оправиш след една-две минути.

Мъжът я погледна с умоляващи очи.

— И така — продължи Трейси, — още веднъж, съветът ми към теб е да изпиеш чаша вода и после да си вземеш такси и да се прибереш вкъщи. За тази вечер си изпи пиенето. Разбра ли?

Той не можа да направи друго, освен да кимне.

— И моля те — добави тя. — Не опитвай този подход с други жени… никога.

Трейси най-сетне го пусна и влезе в дамската тоалетна. След няколко секунди чу, че мъжът се строполи на земята.

Хънтър изпи уискито си и се завъртя на високото столче до бара.

Трейси се бавеше. И високият, мускулест здравеняк, когото беше забелязал, че тръгва по коридора за тоалетните малко преди Трейси, също не се беше върнал.

Хънтър се запита дали да не отиде да провери какво става, когато видя, че едрият мъж излиза залитайки. Дясната му ръка беше притисната до корема, сякаш го бяха ударили. На лицето му беше изписана агония. Мъжът стигна до Хънтър и спря.

— Трябва да я държиш на каишка, друже — каза със слаб, пиянски глас.

— Моля? — До Хънтър нямаше никой друг, затова мъжът сигурно говореше на него.

— Тя е смъртоносна, мамка му.

Хънтър озадачено проследи с поглед мъжа, който се отдалечи препъвайки се, и взе якето си от облегалката на стола и излезе от бара.

— Какво беше това? — попита Алекс.

— Нямам представа, но по-добре да отида да видя как е Трейси — отвърна Хънтър.

Не се наложи. Докато той се завърташе на стола си, тя най-после се върна и седна на мястото си.

— Какво се случи? — попита Хънтър.

— Какво имаш предвид?

— Ами, някакъв нещастник току-що излезе от тоалетната, мина покрай мен и ми каза да те държа на каишка, защото си смъртоносна.

Трейси се засмя.

— Така ли каза?

— Кой е той? И какво направи ти?

— Не го познавам — отговори Трейси. — Срещнах го там. Той ми поиска съвет и аз му го дадох.

— Съвет?

— Да. Казах му да си върви вкъщи. Беше се почерпил достатъчно. Къде е той? — Тя се обърна и огледа заведението, но не забеляза мъжа.

— Тръгна си — каза й Хънтър.

— А, тогава е послушал съвета ми.

На Хънтър всичко това му се стори странно, но реши да не задава повече въпроси.

Трейси изпи уискито си.

— Още едно?

Хънтър се замисли за момент.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? Яде ли, преди да дойдеш?

Трейси се усмихна и погледна часовника си.

— Като се има предвид, че е единайсет и половина… Да, вечерях, но мога да ти правя компания. — Тя погледна Хънтър съблазнително. — Или пък ако искаш да отидем у нас и да ти сготвя нещо?

Хънтър знаеше, че Трейси готви фантастично.

— Сигурна ли си? — попита той. — Късно е и не искам да се натрапвам.

— Да. Сигурна съм. И не се натрапваш.

Те се усмихнаха един на друг и в същия момент мобилният телефон иззвъня в джоба на якето му.

Трейси го погледна. Не можеше да повярва, че това ще се случи отново.

Отговори на обаждането.

— Детектив Хънтър, ОСУ.

Търсеше го специален агент Уилямс.

Докато Хънтър слушаше мълчаливо, изражението му се промени и стана мрачно.

— Къде? — попита той и погледна часовника си. — В момента не съм вкъщи, но мога да отида там за петнайсетина минути. — Отново се заслуша. — Добре, ще бъда готов. — Той затвори и погледна към Трейси.

Не беше необходимо да пита. Тя знаеше, че всяко обаждане до телефона на Хънтър по това време, може да означава само едно.

— Ужасно съжалявам — каза той и хвана ръката й.

Трейси се усмихна, въпреки разочарованието си.

— Няма проблем. Такава ти е работата. — Тя отпи от чашата си. — Пак ли е същият извършител?

Хънтър кимна.

— Брей, не си губи времето, а?

Хънтър сложи две банкноти на бара и взе якето си.

— Още веднъж, много съжалявам — каза той на Трейси.

— Нямам нищо против, стига да се реваншираш — отговори тя полушеговито, полусериозно.

— Можеш да разчиташ на това. — Хънтър я целуна по устните и бързо излезе от бара.