Галерия на мъртвите

44

Детектив Джеймс Милър влезе в стая за разпити номер едно в полицейския участък на Алвернън Уей в центъра на Тусон и затвори вратата. Вместо да се приближи до малката метална маса в средата на клаустрофобичното подземно помещение, той застана мълчаливо до вратата, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, и се втренчи в мъжа, който седеше до масата.

Въпреки че вратата се затвори със силен трясък, задържаният не вдигна глава. Взираше се в окованите си ръце, чиито белезници бяха заковани за масата.

„Мълчаливото стоене до вратата” беше част от метода на разпит на Милър, техника, която беше разработил през дванайсетте години като детектив в отдел „Убийства” в Аризона, но въпреки богатия си опит, сега се чувстваше малко нервен.

Да, дванайсет години беше разпитвал стотици заподозрени, мнозина от които убийци, проявили насилие, но досега не се беше изправял очи в очи със сериен убиец, още по-малко някой, издирван от ФБР. Милър беше прочел много книги и бе изгледал безброй документални филми за тях и тайно се надяваше, че един ден ще бъде водещият детектив в разследване на сериен убиец — разследване, което ще предизвика интерес и медийно отразяване в цялата страна. Много пъти си беше представял, че ръководи такова разследване и че задачата му е да изтръгне истината от убиеца. Щом обаче вратата се затвори зад него, изпита безпокойство, каквото не го беше обземало от години. В мъжа, който седеше до масата, със сигурност имаше нещо много различно, което той все още не можеше да определи, но каквото и да беше, смразяваше въздуха в стаята.

Хвърли поглед към еднопосочното огледало в източната стена. Знаеше, че партньорът му е от другата страна и наблюдава.

Милър запази спокойствие.

Задържаният седеше с наведена глава.

Милър чакаше.

В същата тази стая той беше разигравал няколко варианта на тази игра — мълчаливото „Няма да помръдна и няма да те погледна”. От опит знаеше, че това е психическа битка. Игра на силата на ума. Дали арестантът щеше пръв да покаже, че съзнава за присъствието на детектива, с думи, движение или зрителен контакт, или Милър щеше да отстъпи пред решителността му и ще заговори пръв?

За някой външен човек нещо толкова банално би прозвучало детински, но Милър знаеше, че не трябва да пренебрегва важността на такива психологически игри в стаята за разпити, и затова известно време беше наблюдавал и изучавал мъжа от другата страна на еднопосочното огледало. Също както професионален покерджия се опитва да разгадае изражението и мислите на опонентите си и съобразно това да приспособи тактиката си, Милър се беше помъчил да направи същото, но мъжът не издаде нищо освен факта, че непоколебимостта му е безгрешна.

„Кой, след като е арестуван — помисли си Милър — на местопрестъплението, седи сам в стая за разпити толкова дълго време, без да помръдне мускул или да пророни дума?“. Детективът не беше срещал човек с такъв самоконтрол. Трябваше да признае, че дисциплината на мъжа беше непоклатима.

Милър не откъсваше очи от него.

Мъжът продължаваше да гледа ръцете си.

За съжаление първата част на тактиката на Милър — тряскането на вратата — се беше провалила безславно. Предполагаше се, че трясъкът ще наруши съсредоточеността на арестанта и ще го принуди да вдигне глава и да регистрира присъствието на детектива. Това беше шокова тактика, която досега никога не беше изневерявала на Милър.

„Може би трябваше да блъсна вратата по-силно“ — помисли си той.

Милър извади ръце от джобовете си, пристъпи четири крачки напред и застана точно пред металната маса.

Мъжът не вдигна глава.

Милър седна.

Мъжът не вдигна глава.

Милър се облегна назад на стола, кръстоса крака и небрежно сложи ръце в скута си. Това движение също беше планирано и го поставяше в отпусната, безгрижна поза, докато задържаният седеше на ръба на стола с леко прегърбени рамене — очевидно много по-напрегната поза.

Детективът зачака.

Десет секунди.

Мъжът не вдигна глава.

Петнайсет секунди.

Мъжът не вдигна глава.

Двайсет секунди.

Очите на мъжа, но само очите, се плъзнаха по масата и най-после се спряха на детектива, който седеше пред него.

Пипнах те.

Милър изпита желание да скочи и да замахне радостно с юмрук във въздуха, но запази спокойствие и само се втренчи в мъжа. Едва тогава забеляза, че очите му са хлътнали и черни като въглен.

— Добър вечер — най-после каза Милър със спокоен и сдържан тон и допълни поздрава с леко кимане.

Мъжът мълчеше.

— Аз съм детектив Джеймс Милър от полицията в Тусон, отдел „Убийства”.

Мъжът не отговори.

— Може да започнем, като ни кажеш името си. Това много ще улесни нещата.

Мъжът мълчеше.

— Знам, че можеш да говориш, защото според доклада за ареста, когато двамата полицаи са те намерили да стоиш над трупа на Тимъти Дейвис и са ти казали, че искат да видят ръцете ти, ти си отговорил, цитирам, „Почакайте, мога да обясня”. Затова знаем, че не си ням.

Това беше друг от триковете на Милър. Той много добре знаеше, че според доклада на полицаите, извършили ареста, мъжът е отвърнал: „Успокой се, партньоре”, но нарочно му каза друго, за да се опита да предизвика реакция или може би дори отговор — например, „Не, не казах това”. Това би поставило началото на разговор, който Милър можеше да направлява. Мъжът обаче пак не каза нищо.

Милър продължаваше да седи спокойно.

— Може да играеш играта на мълчание колкото искаш, друже, но и двамата знаем, че накрая ще пропееш като птиче. Не си първият, който е играл тази игра, и няма да си последният и общият знаменател между всички вас е, че накрая всички проговаряте. Може да не говориш пред мен, но ще проговориш. Обещавам ти го. Аз съм само първият на опашката и мога да ти гарантирам, че съм най-сговорчивият, а те чакат сериозни играчи. Знаеш за какво говоря, нали?

Мъжът най-после мръдна глава и повдигна брадичка само толкова, колкото да погледне детектива в очите. Двамата се втренчиха един в друг за няколко секунди и Милър не видя признаци, че мъжът ще наруши мълчанието си. Той опита още веднъж.

— Колко човека си убил?

Отговор не последва.

— Трима? Четирима? Петима?

Задържаният мълчеше.

— Колко?

Мълчание.

Подходът на Милър явно не действаше. Той се приготви отново да смени тактиката, когато вратата на стаята за разпити зад него се отвори.

— Какво правиш, по дяволите?

Детектив Милър се обърна. Мъжът с белезниците едва забележимо помръдна. Той само леко наклони глава настрана, за да погледне покрай детектива.

— Да не си изгубил проклетия си ум?

Гърмящият, авторитетен глас принадлежеше на капитан Суарес, нисък и възпълен мъж, който винаги изглеждаше раздразнителен и готов да избухне. Докато говореше, гъстите му мустаци в мексикански стил комично подскачаха над устните му.

— Кой те упълномощи да прехвърляш арестанта от килията му в стаята за разпити? Мамка му, фъфлех ли, когато ти казах, че заподозреният не трябва да бъде разпитван? Случаят не е наш, детектив Милър, а на шибаните федерални. Мислех, че съм бил напълно ясен.

Милър свали преметнатия си крак и погледна задържания.

— Чу ли това? — прошепна той. — ФБР идват за теб.

— Детектив Милър! — извика още по-силно капитан Суарес.

— Само се държах дружелюбно, капитане. Бъбрех с нашия гост тук.

— Виж какво — отвърна Суарес. — По-добре веднага разкарай задника си от проклетия стол и от стаята, освен ако не изгаряш от желание да ринеш с ръце конски фъшкии през следващия месец. Ръкавици не се разрешават. И аз лично ще се погрижа това да се случи, детектив.

— Да, добре. — Милър спокойно стана и отново погледна арестанта. — И без това разговорът беше скучен.

Когато детективът стигна до вратата обаче, мъжът, който седеше до металната маса, го изненада, защото проговори.

Той изрече три обикновени думи.