Галерия на мъртвите

102

— Агент Фишър е вън от опасност — съобщи Ейдриън Кенеди на Хънтър, Гарсия и капитан Блейк. Той беше долетял от Вашингтон сутринта. — Тя загуби ръката си. Била е ампутирана до лакътя. — Очите му се отместиха към Гарсия, който не трепна от острия му поглед.

— Ами дъщеря й? — попита Хънтър, който се беше облегнал назад на стола си, преплел пръсти под брадичката си и подпрял лакти на облегалките за ръце.

— Видя ли я? — попита Кенеди.

— Не, за съжаление.

— Трябва да я видиш. Тя е най-сладкото момиче, което ще срещнеш някога, освен това ти спаси живота й.

— Бих искал да я видя някой ден — отвърна Хънтър. — Как е тя?

— Добре е. Очевидно е в шок и разстроена, че майка й е изгубила ръката си, но ще се оправи.

— Докато сме на темата, каква е цялата история, Робърт?

— попита капитан Блейк. — Как преминахте от устроената засада до откриването на адреса на убиеца?

Хънтър повдигна рамене.

— Опитвах се да свържа някои факти и ми хрумна идея — обясни той. — Знаехме, че убиецът пътува. Той вече беше убил четирима души в четири щата. Имайки предвид това, ние се опитвахме да пресеем списъците с пътници на авиолиниите, търсейки име, което да се повтаря при пристигането или заминаването от четирите града около дните на убийствата.

— Да — рече капитанът. — Ти ми каза за тази малка вероятност, но не открихте нищо.

— Права си — съгласи се Хънтър. — Не намерихме нито едно име в списъците, но защото идеята ни беше правилна, но методът беше погрешен.

— Как така?

— Когато беше предложено да прегледаме списъците с пътниците — отговори Хънтър, — не знаехме, че Артър Уебър е колекционер. Тогава все още работехме върху теорията за произведения на изкуството, но щом се досетихме какво всъщност прави убиецът, някои от параметрите на търсенето трябваше да бъдат променени. Артър Уебър колекционираше части от човешки тела и това означаваше, че след като убие жертвите си и вземе избраната част, той ще трябва да я транспортира до мястото, където държи колекцията си — галерията му, така да се каже. — Хънтър поклати глава. — Нямаше как да ги пренася с превозно средство, в което да има повече пътници освен него. Не е можел да рискува да минава през охраната на летище с частите от телата, нито в автобус или влак. Ами, ако нещо се обърка с багажа? Или пък стане произшествие? Или нещо друго? Твърде много неизвестни фактори и човек като Артър Уебър не би рискувал.

— Тогава е ходел навсякъде с кола — заключи капитан Блейк.

— Точно така — потвърди Хънтър. — Вторият фактор, който ме накара да се замисля, беше, че за да набави нещата за колекцията си, Артър Уебър би отишъл абсолютно във всяко кътче на страната, независимо колко е далеч и това предполага хубаво и издръжливо превозно средство за всякакви пътища. Вероятно и доста удобно — нещо като среден по размери до голям джип.

На капитан Блейк не й беше трудно да следва логиката на Хънтър.

— С тези нови параметри — продължи той — се обадих на Ейдриън, който се свърза с Департамента по транспорта на САЩ. Те бяха единствените, които имаха необходимото оборудване, за да извършат проучването, което имах предвид.

— Камери по пътищата — каза капитан Блейк. Сега вече напълно се беше включила в реда на мислите му.

Хънтър кимна.

— Онези, които са поставени на входовете и изходите на четирите града. Помолих го да започне с датите на убийствата и после да се придвижва по един ден напред, не назад. Реших, че убиецът може да е пристигнал в градовете в деня на убийствата или по някое време преди това — дни, седмици, дори по-дълго, — в зависимост от това каква подготовка му е била необходима за всяко убийство, защото очевидно е била различна за всяка жертва. Щом обаче е вземел каквото му е трябвало, по всяка вероятност нищо друго не го е задържало в съответния град и сигурно е искал да се махне от там, колкото може по-скоро.

— Търсили са само регистрационни номера на джипове — рече капитан Блейк, — които са напуснали въпросните фалове в определени дни, и това е намалило значително количеството на данните.

— Да, определено — потвърди Хънтър. — Но пак ни отне два дни, докато получим попадение. Джипът на Артър Уебър, „Инфинити QX80”, беше засечен на междущатската магистрала номер 94 да напуска Детройт в деня след убийството на Кристин Ривърс. Беше засечен отново на шосе номер четиристотин, докато излиза от Уичита, в деня след убийството на Албърт Грийн. И след това пак на междущатска магистрала номер пет, напускайки Лос Анджелис по посока Сан Диего в деня, след като беше открит трупът на Линда Паркър, и още веднъж — на междущатска магистрала номер деветнайсет, на излизане от Тусон в деня, след като беше убит Тимъти Дейвис. Твърде много съвпадения, но пак поехме огромен риск, защото нямахме време да извършим подробни проверки. Получих информацията в деня на засадата, час и нещо, след като парамедиците стигнаха до нас, и тогава се обадих на Ейдриън с адрес и име.

— Не ме интересува дали сме извършили подробни проверки или не — обади се Кенеди. — Сега залогът беше животът на едно малко момиче и нямах намерение да го рискувам заради някаква процедурна формалност, затова незабавно изпратих екип командоси. Имайки предвид ограничената информация, която имаха за мястото и обекта, те свършиха изумителна работа.

— И този Артър Уебър наистина ли има галерия с човешки части в дома си? — попита капитан Блейк.

— Да — потвърди Ейдриън. — Долу в мазето. Не видя ли снимките? Изпратих ги на Робърт и детектив Гарсия.

— Не — отвърна капитан Блейк. — И честно казано, не съм сигурна дали искам да ги видя. Прочетох обаче досието, което сега имаме за Артър Уебър. Майка му го е обучавала вкъщи, нали? Принуждавала го да учи латински и гръцки и била обсебена от физическото съвършенство.

— Точно така — каза Гарсия. — Макар че домашното й обучение е било по-скоро затвор, отколкото училище. Не е разрешавала на сина си да излиза навън. Той е израснал напълно изолиран и до двайсет и втората си година единственият му контакт с човешко същество е бил с майка му, която била много властна и фанатична жена, напълно обсебена от физическото съвършенство, мания, която я докарала до лудост. На четирийсет и пет години тя вече имала трийсет и осем козметични операции.

— Трийсет и осем? — Капитан Блейк потрепери.

Гарсия кимна и продължи:

— За съжаление обаче лудостта й не засегнала само нея. Тя искала единственият й син Артър да бъде физически съвършен или поне онова, което смятала за физическо съвършенство. Нали помниш, че казах, че до двайсет и втората си година Артър Уебър не е имал контакти с други хора освен с майка си?

— Да.

— Е, първият му контакт с друг човек е бил с пластичен хирург.

— Майка му го принудила да си направи козметична операция? — изумено попита капитан Блейк.

— Петнайсет — потвърди Карлос и показа портретна фотография на Артър Уебър. — Това е той на осемнайсет години. — След това Гарсия показа втора снимка. — А това е той на трийсет години.

Капитан Блейк зяпна.

— Сериозно ли говориш? Един и същ човек ли е това?

На втората снимка всички черти на лицето на Артър Уебър бяха променени до неузнаваемост в сравнение с първата. Очите, носът, линията на челюстта, скулите, челото, устата, устните, брадичката, зъбите и ушите бяха съвсем различни.

— Изглеждал е много по-добре преди всичките козметични процедури — отбеляза капитан Блейк.

— Освен това — продължи Гарсия, — вероятно само за да достави удоволствие на майка си, Артър Уебър започнал да учи медицина вкъщи — четял учебници, гледал видеозаписи, ровел в интернет и така нататък.

— Сега е подходящ момент да споменем колко е коефициентът му на интелигентност — обади се Хънтър. — Сто и петдесет, което го поставя удобно в категорията на гениите.

Капитан Блейк се намръщи.

— Искам да кажа, че само от книги Артър Уебър е научил толкова много, сякаш е учил в университет от „Бръшляновата лига”. И от там идват всичките му познания в областта на медицината — от книгите.

— Ами компютърната му фирма? — попита капитанът. — Как се е появила? Нали така е натрупал богатството си?

— Да — отговори Хънтър. — И всичко се дължало на гениалността му. От информацията, която събрахме, Артър Уебър има вроден талант за работа с компютри. Започнал да се занимава с тях от много ранна възраст и всичко му било ясно — кодовете, електрониката… всичко. Започнал да създава собствени приложения, когато бил на десет години. И от там всичко ескалирало естествено. Създал фирмата си, когато бил на двайсет и три, и на двайсет и пет вече бил милионер.

— И какво се е случило с него? — попита капитан Блейк.

— Заразил се е с манията за физическо съвършенство на майка си?

— В обратния смисъл — кимна Хънтър.

— Какво означава това, Робърт?

— Ще отнеме безброй терапевтични сеанси на всеки, който би се наел да разнищи историята — обясни Хънтър. — И само при положение, че господин Уебър реши да говори, но обсебеността на майка му несъмнено е оставила в него много по-дълбоки белези от физическите. Белези, които никой пластичен хирург не може да заличи. Но уловката е, че за разлика от майка си и вероятно заради майка си, Артър Уебър не се е стремял да бъде съвършен. Майка му се опитвала да го направи със себе си и с него, но без резултат. Той е знаел това. Виждал го е. Може би дори я е мразел заради това, но все пак се е възхищавал на съвършенството. Нямало как. Внушено му е било вероятно откакто е бил бебе.

— И затова е търсел хора с идеални части на тялото в цялата страна? — недоверчиво попита капитан Блейк.

— Редки и необикновени части — отговори Хънтър. — Но не уродливи, а природно дадени части.

— Тогава той не е мразел тези хора, защото са съвършени — заключи капитанът. — Завиждал им е.

— Да, и ние мислим така — съгласи се Хънтър. — Вероятно затова не ги е измъчвал, но пак ще кажа, че истината за най-черните демони на Артър Уебър ще излезе наяве само ако той реши да говори.

— Майка му е починала преди три години и половина — продължи да разказва Гарсия. — От усложнения след една от козметичните й операции. Това вероятно е объркало още повече ума му. Една година след смъртта й той продал фирмата си и смятаме, че тогава е започнал да замисля колекцията си. С неговите компютърни познания хакването на единната информационна и технологична платформа „Оптум”, за да види медицинските картони на жертвите си, не е било много трудно. Останалото, както се казва, е история.

— Бил ли е набелязал още жертви? — попита капитан Блейк. — Знае ли някой?

— Очевидно да. — Този път отговори Кенеди. — Седемнайсетгодишно момиче от Сентинел, много малък град в Аризона. Тя има хетерохромия. Едното й око е тъмнокафяво, а другото — светлосиньо. Изключително рядко състояние.

— Тя няма представа, че животът й току-що е бил спасен, нали? — попита Гарсия.

Кенеди поклати глава.

— И къде е сега Артър Уебър? — попита капитан Блейк.

— В лечебницата на един от нашите федерални центрове за задържане — отговори Кенеди.

— Лечебница? — учуди се Хънтър.

— Вчера сутринта е получил много сериозно хранително отравяне — поясни Кенеди. — Артър Уебър страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Никога не се е отклонявал от предпочитаните си храни. Стомахът му, изглежда, не е одобрил кухнята в нашия федерален затвор. Поне още не.

Забележката предизвика усмивка на лицата на всички.