Галерия на мъртвите

61

— Резките на гърба на жертвата — обърна се агент Фишър към Хънтър веднага щом излязоха от главната сграда на моргата. — Ти ги разгада, нали? Направи го там вътре.

Той спря на стъпалата и я погледна с уморени очи.

— Мисля, че да.

— Мислиш?

— Денят беше дълъг — поясни Хънтър. — Уморен съм, мозъкът ми е изтощен, очите ми са уморени.

— Въпреки това, докато бяхме вътре, ти разчете израза на латински, който убиецът е изрязал на гърба на жертвата, нали?

Мълчанието на Хънтър красноречиво казваше да.

— Мислиш ли, че може да си го разчел погрешно? Да си допуснал грешка?

Този път мълчанието означаваше обратното на първото. Агент Фишър разбра ясно и двете.

— Добре, какво беше? Какъв израз на латински беше използвал убиецът този път?

Хънтър се огледа наоколо. Въпреки че бяха сами, той не мислеше, че стълбището на Института по съдебна медицина на окръг Пима в Тусон е най-подходящото място, където да водят този разговор.

— Да поговорим в колата? — предложи той.

— Да, мисля, че така ще е най-добре — съгласи се агент Уилямс.

Когато всички се качиха в джипа, агент Майк Брандън сякаш се накани да им каже нещо, но така и не му се удаде възможност.

— Може ли да видя това? — обърна се Хънтър към агент Уилямс, говорейки за големия плик, който му беше дал доктор Морган в залата за аутопсии. Хънтър извади от плика една от моменталните снимки, които показваха разрезите на гърба на Тимъти Дейвис.

Агент Фишър се наведе към Хънтър, за да я разгледа, но след няколко секунди се отказа. Ако Хънтър вече беше свързал линиите и буквите, за да прочете новия израз на латински, който убиецът беше изрязал на гърба на четвъртата жертва, какъв беше смисълът да си блъска главата, за да реши извратения ребус? Определено можеше да мине без стреса, особено като имаше предвид непоносимото главоболие, което я измъчваше, откакто беше слязла от частния самолет.

— Какво пише този път, Робърт? — попита Гарсия, който седеше от лявата страна на Хънтър.

Хънтър се почеса по брадичката и погледна агент Фишър. Докато изричаше латинските думи, той посочваше с показалец по моменталната снимка, сякаш я караше да провери още веднъж дали не е сбъркал.

— Pulchritudo habitantem in interim.

Очите на агент Фишър следваха пръста на Хънтър, както патенце следва майка си. Линиите се свързаха идеално, за да образуват букви, които оформиха три думи.

Щом той й го показа, изглеждаше лесно.

— Да, вижда ми се правилно — съгласи се тя.

— И какво означава? — попита Гарсия. — Красотата… къде е този път?

— Красотата живее отвътре? — попита агент Фишър и погледна Хънтър. Този път тя искаше потвърждение.

Той кимна.

— Pulchritudo habitantem in interim означава „Красотата се намира — или живее, или красотата е — отвътре”, но смисълът е един и същ.

— Красотата живее отвътре? — повтори агент Уилямс скептично.

Хънтър се обърна към агент Брандън, който седеше зад волана.

— Какво става с филмчето от фотоапарата на Оуен Хендерсън?

— Проявено е — отговори агент Брандън и му даде друг плик. — Отидох да взема снимките, докато вие бяхте в моргата, но нямах време да ви ги дам.

Хънтър разкъса плика и извади дебел сноп цветни фотографии двайсет на двайсет и пет сантиметра.

Всички се обърнаха към него, когато той започна да ги разглежда.

Първите четиринайсет изображения показваха Тимъти Дейвис в цял ръст, положен на болничното легло в мазето на дома си. Бяха направени от различни ъгли и разстояния. Хънтър не се задържа дълго на никоя от тях.

Следващите единайсет снимки показваха отблизо лицето на жертвата и странното убождане на левия крак. Хънтър пак ги прехвърли набързо, без особен интерес, и стигна до последните пет фотографии.

Всички останаха с убеждението, че Оуен Хендерсън е започнал да документира стаята, където е бил намерен трупът. Той беше снимал всяка от четирите стени.

Тимъти Дейвис, изглежда, беше превърнал стаята в мазето в светилище на покойната си съпруга Ронда.

Първата снимка беше на стената вляво от вратата. До нея имаше старинна бяла тоалетка с трикрило огледало в същия цвят. На ъглите на огледалото бяха окачени две златни колиета с разпятия. В горния ляв ъгъл беше закрепена цветна снимка десет на тринайсет сантиметра на Тимъти и съпругата му в деня на сватбата им. Той стоеше зад нея, обвил с ръце кръста й. Усмивките им бяха по-ярки от слънцето на небето над тях. В десния ъгъл на огледалото имаше друга снимка на двойката, на която Тимъти и Ронда разрязваха сватбената си торта. Лицата им изразяваха абсолютно щастие.

На тоалетката старателно бяха наредени няколко неща, почти до точката на маниакалност. Имаше четка за коса, гребен, малка кутия за бижута, щипка за извиване на мигли, две пилички за нокти и две прозрачни стъклени бурканчета. Първото съдържаше множество моливи за гримиране в различни цветове и оттенъци. Второто беше пълно с четки за гримиране с всевъзможни форми и големина. До огледалото бяха сложени три шишенца парфюм, пълни до половината.

Хънтър разгледа следващата снимка, която показваше отсрещната страна на стаята в мазето. В стената бяха заковани кукички, на които бяха окачени четири женски дрехи, покрити с тънък, прозрачен найлон, за да се предпазват от прах. Първата дреха отляво надясно беше булчинската рокля на Ронда. Втората и третата бяха много елегантни дълги вечерни рокли, а последната — износено, протрито джинсово яке, леко скъсано на десния ръкав и с липсващ джоб отпред. До всяка от тях имаше снимка в рамка на Ронда Дейвис, облечена със съответната дреха.

Хънтър се вгледа в следващата снимка, която показваше стената вдясно от входа. Беше покрита от пода до тавана с още фотографии в рамки на Тимъти и Ронда на различни места — плаж, планини, вечери, в дома им… къде ли не. Някои бяха стари, от времето, когато двамата все още са били студенти. Няколко отделни снимки ги показваха като деца.

Следващата снимка беше на четвъртата и последна стена, онази с вратата. Вдясно от вратата имаше дървена масичка, а върху нея — една-единствена портретна фотография на Ронда, синя ваза с букет червени рози и малка кутия за бижута с един предмет в нея — венчалният й пръстен.

Последната снимка показваше тавана, който беше боядисан в бяло като стените. Плоската хромирана лампа с три малки прожектора в средата осигуряваше предостатъчно светлина в стаята. В два от ъглите се виждаха влажни петна с мухъл около тях.

— Това ли е всичко? — обърна се Ерика Фишър към агент Брандън.

— Да, това е всичко, с което разполагаме. Филмчето във фотоапарата имаше трийсет и шест кадъра. Последните шест бяха празни.

Хънтър отново разгледа последните пет снимки. Мозъкът му работеше на пълни обороти, за да сглоби парчетата на ребуса.

— „Красотата живее отвътре” — каза Гарсия. — Как свързва това местопрестъплението като платно или произведение на изкуството? Красотата живее вътре в какво? В онази стая? Дали убиецът се опитва да разсъждава философски и ни казва, че красотата живее във всеки от нас и ние трябва само да я открием, за да разберем творенията му? Смята ли кръвта за нещо красиво? Какво…

— Може би има предвид стаята — каза агент Фишър и кимна към снимките. — Може би има предвид онова, което символизира стаята.

— Какво символизира стаята? — попита Карлос.

— Неумиращата любов между жертвата и покойната му съпруга. — Тонът на агент Фишър беше спокоен, без абсолютно никакво раздразнение. — Само погледнете снимките. Влезете ли в онази стая, озовавате се обградени от тази любов. Няма как да не го почувствате. Там живеят една до друга любов и тъга. Това буквално се излъчва от снимките на стените. А сега, замислете се за момент. Извършителят не само че е убил господин Дейвис в онази стая, но и е оставил трупа там, заобиколен от „светилището”, което е създал за съпругата си… светилището, което е създал за тяхната любов. Именно това убиецът вероятно смята за произведение на изкуството. Още веднъж ще повторя, че изразът на латински говори за цялостната композиция, като почит към любовта — любовта, която след смъртта на съпругата на господин Дейвис, е живеела само отвътре — в стаята и в него. Като кръвта, която е течала във вените му. Затова го е убил, като е източил кръвта му. Както вече споменах, всичко е символизъм. И ти може би също си прав в предположението си — „красотата е във всички нас”.

Гарсия учудено подигна вежди.

— Ако убиецът е използвал това убийство, за да символизира любовта — обясни Ерика, — тогава е вярно, че любовта живее във всички нас, също като кръвта, която тече във вените ни.

— Ами изборът на жертвите? — попита Хънтър.

Двамата агенти го погледнаха с любопитство.

— Защо убиецът е избрал тези четирима души за свои жертви?

Агенти Фишър и Уилямс отново се върнаха на въпроса, който си бяха задали в новия им кабинет.

— Трябва да има причина защо убиецът е избрал точно тези четири жертви — добави Хънтър.

— Със сигурност има — отвърна агент Фишър. — Но това не означава, че ще можем да я разберем или да я обясним. Може би за убиеца тези четири жертви са били онези, които най-добре подхождат на работата му. Не забравяйте, че той не се интересува от тях като хора, а като обекти — най-подходящите за голямата картина, за садистичната творба на каквото там изкуство създава. Затова не ги наранява. Да, вероятно в жертвите е имало нещо много конкретно, което е привлякло извършителя към тях, но може би никога няма да го разберем и да го обясним, защото може да е нещо специфично само за убиеца и никой друг. Колкото и усилено да се опитваме, може никога да не видим нещата през изкривените му представи.

Хънтър знаеше, че това е вярно. Залавянето на убийци не означаваше непременно, че ще разберат начина, по който те разсъждават, мотивите им, причините им…

— Ами пътуванията? — попита Гарсия. — Дори ако убиецът има предвид определен тип човек, да речем някой, който най-добре подхожда на откаченото му произведение на изкуството, което иска да създаде, както предположи ти, защо ги избира от различни градове… и различни щати?

Агент Фишър не отговори.

— Убиецът е извършил първото си убийство в Детройт — добави Карлос, — град с население близо седемстотин хиляди души. Сигурен съм, че не е имал проблеми да намери осемдесет и четиригодишен бивш портиер, който живее в Детройт за второто си убийство, или млада и привлекателна манекенка за третото и афроамериканец за четвъртото. Защо да ходи от Мичиган в Канзас, Калифорния и сега Аризона? Какво е било толкова специалното в тези четирима души, което го е накарало да прекоси щатските граници, за да стигне до тях?

— Може би не е това, че са специални — предположи агент Фишър. — Може би пътуванията са свързани с работата му. Той може да е спортен разузнавач или търговски пътник за фармацевтична компания, или нещо от този род. Професия, която го кара да прескача от град на град. След това убиецът използва удобството на работата си, за да избира жертвите от различни места, знаейки, че само този факт ще направи издирването му много по-трудно.

Гарсия се замисли за това за момент, но мозъкът му беше твърде уморен и всичко все още беше твърде скорошно, за да може да разсъждава логично. За по-малко от двайсет и четири часа те бяха преминали от една жертва в Лос Анджелис към четири, в четири щата. В момента абсолютно нищо не се връзваше и най-налудничавата от всички версии беше онази, която най-добре отговаряше на фактите, е които разполагаха.

Хънтър мълчеше, но не можа да не си помисли, че убийствата са твърде сложни, за да избира убиецът жертвите си въз основа на удобството на работата си, свързана е пътувания.

Агент Фишър изведнъж отвори широко очи, когато й хрумна нова идея.

— Списъците с пътниците — обърна се тя към агент Уилямс. — Ако убиецът наистина пътува заради работата си, тогава има вероятност да лети със самолет, включително до градовете, където са извършени убийствата. Ако случаят е такъв, името му ще е в списъците е пътниците. Трябва да се свържа с всички летища в Детройт, Уичита, Лос Анджелис и Тусон, може би дори Финикс. Хайде да сформираме екип, който да провери всички списъци с пътници и да ги съпостави. Трябва да търсим най-малко три седмици преди и след датата на всяко убийство. Ако ни провърви, може да открием име, което да се повтаря на влизане и излизане от четирите града.

— Това е адски малко вероятно, но определено си заслужава да опитаме — съгласи се агент Уилямс. — Още утре ще събера екип.