Галерия на мъртвите

29

— Шшшт — прошепна мъжът, който се беше втренчил в очите на Тимъти Дейвис. Тонът му беше успокояващ и насърчителен. — Всичко ще бъде наред, Тим. Сега всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

Тимъти примига веднъж… два пъти… три пъти. Моментът беше бавен и летаргичен и въпреки че бяха отворени, очите му бързо помръкваха. Образите, които регистрираха, бяха неясни и изкривени, сякаш гледаше света през дебел найлон.

И ушите му не бяха по-добре. Въпреки че все още чуваше гласа на мъжа, думите не звучаха смислено, не защото бяха несвързани или изречени твърде тихо, а защото мозъкът на Тимъти, сега лишен от кръв, не беше в състояние да ги разбере.

Мъжът отстъпи крачка назад и вдъхна дълбоко мръсния въздух. Бяха изминали два много бавни и трудни часа, особено тъй като той за пръв път опитваше нещо такова. Процедурата беше много по-трудна и отне много повече време, отколкото очакваше, но си заслужаваше.

Трябваше да признае, че изпитваше съмнения. Когато му хрумна идеята за Тимъти Дейвис, не беше сигурен дали ще може да я осъществи, и тъй като нямаше абсолютно никакъв начин да изпробва процедурата преди това, обзеха го съмнения, дотолкова че се замисли дали да не използва друг метод, за да постигне целта си. Метод, който щеше да бъде почти невъзможно да контролира. Сега обаче се радваше, че не се отказа от първоначалния си план. В неговите очи мъжът току-що беше сътворил шедьовър — произведение на изкуството, — а още не беше приключил. За да бъде съвършен замисълът му, трябваше да добави още два финални щриха, но той не бързаше. Знаеше, че има колкото време иска, затова за момент си позволи да се отдаде на екстаз.

— Моля… Моля ви.

Тимъти не знаеше откъде намери сили да изрече думите и въпреки че беше едва доловим шепот, молбата му беше достатъчна, за да прекъсне суетните мисли на мъжа и да го върне в настоящия момент.

Погледът му се спря на пребледнялото лице на Тимъти. Животът му бързо чезнеше.

— Наистина всичко е наред, Тим — отвърна мъжът. — Вече не е необходимо да се съпротивляваш. Отпусни се и го остави да се случи.

Тимъти се опита да погледне мъжа, но разфокусираните му очи губеха посоката. Стаята, въздухът, всичко около него ставаше все по-студено.

— Отиди си кротко в тази добра нощ, приятелю — каза му мъжът, но дотогава ушите на Тимъти вече не различаваха звуци.

Тимъти чувстваше, че сърцето му блъска в гърдите, сякаш току-що е пробягал маратон с всички сили. Дишането му ставаше все по-затруднено. Вече не усещаше пръстите на краката си. Всъщност не усещаше и краката си… нито ръцете… нито раменете. Цялото му тяло сякаш го беше изоставило, докато сърцето му биеше като обезумяло, сякаш животът му свършваше.

— Радвай се, Тим. Защото това наистина е нашият момент на слава. Твоят и моят. И знаеш ли защо? — Мъжът се усмихна гордо. — Защото когато приключа, ти ще бъдеш обезсмъртен.

Секунда по-късно Тимъти Дейвис си пое дъх за последен път на този свят.