Галерия на мъртвите

23

Стаята със закуските в Центъра за кръводаряване в Тусон, Аризона, не беше много просторна, но бе достатъчно голяма, за да побере три малки маси и двамата човека вътре.

Въпреки че нямаше апетит, Тимъти Дейвис се приближи до масата в ъгъла, на която имаше доста беден избор от курабии и бисквити. Огледа няколкото пакета и устните му се изкривиха.

— Не може да се каже, че изборът е голям, нали?

Въпросът беше зададен от високия мъж, който се присъедини към Тимъти до масата. И той, изглежда, не знаеше какво решение да вземе.

— Не, господине — отвърна Тимъти и леко поклати глава. — Проблемът е, че не си падам много по курабии и бисквити.

— Да, разбирам те, друже. Аз също, но за съжаление „Червеният кръст” може да си позволи само това. Мисля, че дори тези пакети са дарения.

— Да, господине, вероятно.

Мъжът се вгледа в Тимъти за момент.

— Аз съм Майк — каза и протегна силна и твърда ръка, която също беше превързана, но по различен начин от ръката на Тимъти. Той обаче не забеляза това.

— Тимъти Дейвис. Приятно ми е да се запознаем, господине.

— Добре, но какво е това „господине”? — попита Майк и се намръщи под козирката на бейзболната си шапка.

— О, моля ви, не се обиждайте, господине. Там, откъдето идвам… Свикнал съм да се обръщам към хората с „господине” или „госпожо”, това е всичко. Нямам предвид нищо лошо.

— Откъде си? — попита Майк и прокара палец и показалец по гъстите си като на морж мустаци. — Нека отгатна — някъде от Дълбокия юг.

Тимъти се усмихна.

— Точно така, господине. Родих се и израснах в Алабама.

— Алабама? Това е много далеч от тук. Е, какво те води в Тусон?

— Предимно работа — отговори Тимъти и протегна и сви ръка няколко пъти. — Започва да сърби, нали?

Майк се ухили.

— Да, така е. За пръв път ли ти е?

Тимъти кимна.

— Трябваше да го направя по-рано, но… — В гласа му се долови меланхолия. — Все едно, зарекох се, че отсега-нататък ще бъда редовен кръводарител. Да. Трябва да се опитаме да помогнем на другите, когато можем, нали? Поне на някои. Никой, изглежда, вече не го е грижа за другия. — Той вдигна ръка. — Признавам, че и аз бях виновен в това дълго време. Но отсега-нататък ще се представям по-добре, господине. Да, ще го направя.

Меланхолията остана, но преди Майк да успее да попита още нещо, Тимъти продължи:

— А вие, господине? За пръв път ли ви е?

— О, не. Това е… осмият ми път.

В същия момент стомахът на Тимъти изкъркори толкова силно, че Майк отстъпи крачка назад.

— Еха. — Той направи гримаса и сините му очи се спряха на стомаха на Тимъти. — Прозвуча така, сякаш там вътре имаш нещо живо и много гладно.

— Извинявам се, господине. Не съм сигурен откъде дойде.

— От това, че си гладен — отговори Майк. — От там. Не хапна ли нещо, преди да дойдеш тук?

Тимъти се поколеба. И когато отново заговори, гласът му не беше много по-силен от шепот.

— Знам, че трябваше, но…

Въпреки къркоренето на стомаха му на Тимъти не му се ядеше нищо. Всъщност от три седмици и половина нямаше апетит и беше отслабнал значително.

— Е, опасявам се, че курабиите и бисквитите няма да са достатъчно, за да накарат звяра в стомаха ти да млъкне — каза Майк. — Закуси ли сутринта?

— Хмм… да, но не ядох много.

— Да не си откачил? Лудост е да не закусиш, когато ще даваш кръв. Изненадан съм, че са ти позволили.

Тимъти отмести поглед встрани.

— Не си им казал, нали? Не, разбира се. Ако им беше казал, те щяха да те изпратят вкъщи и да ти кажат да дойдеш утре или вдругиден.

— Знам, господине, но напоследък нямам апетит и се съмнявам, че това ще се промени през следващите няколко дни. — Тъгата в очите на Тимъти беше сърцераздирателна.

— Защо? — попита Майк. — Болен ли си? Ходи ли на лекар?

— Не, господине, не съм болен. Аз само… преосмислям изборите си в живота, предполагам.

— Е, стомахът ти те умолява за храна, приятелю, и след като си дал кръв, трябва да го послушаш, освен ако не искаш да припаднеш.

Тимъти поклати глава.

— Не, господине, не. — Той пак отмести очи към масата с курабиите и бисквитите.

Майк погледна часовника си.

— Имам идея. Обичаш ли мексиканска храна?

— Да, господине, много.

— Добре. Това „господине” обаче ще трябва да спре. Моля те. Кара ме да се чувствам стар. Наричай ме Майк, става ли?

Тимъти кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, Майк. Моля, наричай ме Тим.

Майк се усмихна.

— Така е много по-добре. Вече се почувствах отново млад. И така, да се върнем на въпроса, Тим. На ъгъла има фантастично малко мексиканско кафене. Правят невероятно бурито. Определено ще ни заситят. Искаш ли да си вземем свястна мексиканска храна? Аз черпя. Какво ще кажеш?

Тимъти изглеждаше несигурен.

— Хайде — настоя Майк. — Днес никой от нас няма да ходи на работа, особено ти, с каквото и да се занимаваш, и двамата се нуждаем от храна. Нареждания на лекаря. — Той се ухили. — Затова може да хапнем нещо, което ще ни достави удоволствие, не мислиш ли?

Сякаш по даден знак стомахът на Тимъти отново изкъркори.

— Добре, имаме едно „да” — пошегува се Майк. — Други гласове?

Тимъти се усмихна и също погледна часовника си. Нямаше къде да ходи. Беше напуснал работата си, а дома… вече не го чувстваше свой дом.

— Добре — най-после се съгласи той. — Мексиканската храна звучи чудесно в момента. Води ме, ще те следвам.

— Страхотно — каза Майк. — Но първо нека да си вземем портокалов сок. Нуждаем се от течности и захар.

— Мисля, че идеята е добра.

Мъжът прекоси стаята и взе две чаши портокалов сок от малката маса. Тимъти не забеляза, че той изсипа в едната съдържанието на шишенцето, което държеше в шепата на дясната си ръка.