Галерия на мъртвите

26

Тимъти Дейвис дойде в съзнание и се почувства напълно объркан. Нямаше представа какво му се е случило и защо, нито къде се намира или как се е озовал там. В момента знаеше само, че мракът, който го обгражда, изглежда непрогледен, дотолкова, че за секунда се зачуди дали очите му наистина са отворени. Въпреки всичко обаче започна да го обзема странно чувство за нещо познато, сякаш знаеше, че е бил на това място и преди.

Макар че умът му беше вцепенен, Тимъти замоли паметта си да му помогне, но образите, които изплуваха, бяха разпокъсани и несвързани. Последното, което си спомняше, беше, че… излизаше от Центъра за кръводаряване на „Червения кръст” в центъра на града. Така ли беше?

Да, това определено беше последното, което си спомняше.

Беше дал кръв за пръв път през живота си, но кога се случи това?

Днес?

Вчера?

Миналата седмица? Докато търсеше отговор, в главата му придоби очертания друг спомен и той се сети за нещо друго — не беше сам, когато излизаше от кръвната банка. С него имаше някой. Висок мъж, с когото се запозна там, но не можеше да си спомни името му. Тимъти се помъчи, но ужасното главоболие беше изградило солидна стена между него и повечето му спомени.

— Къде съм, по дяволите?

Веднага щом изрече тези думи, в гърлото му избухна мъчителна болка, сякаш беше преглътнал кълбо разярени огнени мравки. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към врата му и източника на болката, само че не стигнаха дотам. Не се отделиха от тялото му.

— Какво става, по дяволите?

Огнените мравки в гърлото му се разгневиха още повече и той стисна зъби толкова силно, че имаше чувството, че ще се счупят. Тимъти се съсредоточи върху дишането си, опитвайки се да го нормализира, доколкото може.

Вдишай.

Издишай.

Вдишай.

Издишай.

Болката най-после намаля и Тимъти осъзна нещо, което му беше убягвало дотогава — лежеше по гръб върху някаква твърда, неудобна повърхност. Краката му бяха изпънати един до друг и се допираха. Ръцете му бяха прибрани до тялото, с дланите нагоре. Той отново се опита да вдигне ръце и тогава разбра защо не може да ги движи — нещо дърпаше китките му и задържаше ръцете му. Помъчи се да повдигне краката си, но нещо дръпна глезените му.

— По дяволите, какво става?

В гърлото му за трети път избухна болка, но вече не му пукаше. Искаше отговори. Трябваше да разбере какво му се случва. Опита да надигне тялото си и да седне, но нещо го държеше за кръста. Беше обездвижен с невероятна точност и прецизност. Можеше да движи само главата и врата си, но каква полза? Намираше се в абсолютен мрак и нямаше значение дали гледа надясно, наляво или напред. Догади му се, сякаш в стомаха му имаше нещо гнусно, което бавно разлагаше всичко наоколо.

„Мисли, Тим, мисли — каза си той. Нямаше причина да продължава да дразни огнените мравки в гърлото си. — Ти си машинен инженер. Работата ти е да решаваш проблеми. Мисли, по дяволите, мисли! “

И тогава почувства нова болка, която по някаква причина мозъкът му беше избрал да блокира дотогава. Болката избухна от левия му крак, плъзна се покрай торса и гърдите, обхвана врата му и се стовари като яростна вълна от тръни в главата му. Към непоносимото главоболие се добави още една зловеща агония.

„Какво става, по дяволите? — зачуди се той. — Защо съм завързан като звяр? Къде съм? “

Тимъти почувства, че всичко около него се завърта неконтролируемо. В нищо нямаше логика. Той затвори очи и в съзнанието му изведнъж изплуваха спомени за съпругата му.

С Ронда се запознаха в края на втория му семестър в Бъркли, Северна Калифорния. Той следваше машинно инженерство първи курс, а тя беше втори курс компютърни науки. Срещнаха се на събиране на студентския клуб „Сигма Ню”. Тимъти стоеше до плувния басейн и пиеше на малки глътки бира от бутилката, когато Ронда го забеляза от балкона. Той беше висок близо метър и осемдесет и много привлекателен, но й се стори, че изглежда някак не на място, твърде срамежлив, за да е на купон, където стават какви ли не шантави неща.

— Не ти ли харесва купонът? — попита тя, когато отиде при него до басейна. Усмивката й беше твърде загадъчна и Тимъти не я разбра.

— Напротив, госпожо — отвърна той и остави бирата. — Купонът е чудесен. Исках само да подишам малко чист въздух.

— „Госпожо” ли ме нарече?

— Ами… съжалявам, госпожо. Моля ви, не си мислете нищо лошо. Не съм от тук и така говоря.

Двамата разговаряха часове наред. Накрая си тръгнаха заедно от купона, но не се прибраха в стаите си. Вървяха чак до плажа Олбъни Бийч, където седнаха на пясъка и гледаха как първите слънчеви лъчи пронизват нощта. На този фон — изгревът на слънцето там, където океанът се срещаше с небето — те се целунаха за пръв път. Тимъти никога не забрави тази първа целувка и как го накара да се почувства.

От онзи ден нататък двамата станаха неразделни. Не бяха заедно само когато имаха лекции. Дори си намериха работа заедно в един ресторант на Джеферсън Авеню. Ронда обслужваше масите, а Тимъти демонстрираше кулинарните си умения в кухнята. Към края на втори курс на Тимъти Ронда го заведе в Айдахо, за да се запознае с родителите й, и той я изненада, като поиска ръката й от баща й, за да се оженят. С благословията на родителите й Тимъти се ожени за Ронда три месеца след като се дипломира.

Двамата се преместиха от Калифорния в Аризона същата година, когато една високо ценена и уважавана технологична компания, специализирана в отбраната на страната, предложи на Тимъти фантастична работа в инженерния екип по оръжията.

Скоро след като заживяха в Тусон, Ронда започна да се оплаква от страшни болки в долната област на корема, особено по време на менструалния цикъл, но тъй като беше твърдоглава афроамериканка от Айдахо, се съгласи да отиде на лекар едва след петия пореден месец на мъчителни болки и тежки кръвоизливи. И тогава светът им рухна за пръв път. На двайсет и пет годишна възраст, поставиха на Ронда диагнозата ендометриоза на яйчниците, която означаваше, че тя не може да има деца.

Новината за безплодието на Ронда ги съсипа, но не намали любовта им един към друг, всъщност дори заздрави връзката им.

— Има и други начини да започнем семейство — каза Тимъти и й обеща, че щом се установят и укрепят кариерите си, ще започнат тяхното семейство. Увери я, че нищо няма да им попречи да имат семейство и да бъдат щастливи, но грешеше. Точно преди двайсет и деветия си рожден ден Ронда отново се почувства зле и след купища изследвания и прегледи светът им се разби за втори път. Поставиха й диагноза рак на панкреаса в трета фаза и й дадоха осемнайсет месеца живот.

Може би се дължеше на упоритостта й или на любовта им един към друг, но Ронда се бори с рака с всичко, което имаше, и превърна осемнайсетте месеца в трийсет и четири. Накрая обаче издъхна в дома им преди три седмици и половина.

Друга вълна на болка, идваща от левия му крак, откъсна Тимъти от спомена, но гърленият вик, който издаде, не произлизаше от физическата агония, а от мъката му по Ронда. От това колко разгневен беше Тимъти на живота и на Бога, в който вярваше и на който се молеше от години. Но вече не.

Трак. Трак.

Далечният, приглушен звук се чу някъде вдясно от Тимъти и очите му веднага се стрелнаха в тази посока, но видя само мрак.

— Хей? — попита той, без да обръща внимание на огнените мравки в гърлото си. — Има ли някой тук?

Нямаше отговор.

Неподвижен като статуя, Тимъти зачака и усилено се съсредоточи върху дишането си.

Нищо.

Започна да си мисли, че слухът му го е подвел, когато го чу отново.

Трак. Трак. Този път по-близо, но все още не достатъчно близо.

— Хей? — повтори Тимъти. — Кой е там?

Отговор не последва.

— Моля ви. Тук вътре съм. Някой може ли да ми помогне? Моля, помогнете ми. Моля.

Следващият звук, който чу Тимъти, беше като превъртане на валчеста дръжка на врата.

— Да, тук вътре. Моля, помогнете ми. Тук вътре съм. Тимъти затаи дъх. Няколко секунди по-късно чу изскърцване от отваряне на врата. Но тъмнината продължаваше да го обгръща отвсякъде.

— Хей? — с треперещ глас попита Тимъти.

Изведнъж точно над него светна електрическа крушка, която обля с яркост стаята.

Ослепителната светлина изгори очите му като огън и го принуди да ги затвори.

Примига бързо.

Все още твърде ярка.

Той изчака още няколко секунди и пак примига.

Сега беше малко по-добре, но светлината пак му причини болка.

Още няколко секунди.

Тимъти мигна.

По-добре.

Пак мигна.

Зениците му най-после се приспособиха към светлината.

Той обърна глава в посоката, в която се отвори вратата. Някакъв силует придоби очертания — висок и слаб човек. Стоеше там и го гледаше.

Тимъти присви очи и се помъчи да види лицето му.

— Не трябваше да си буден — каза човекът. Въпреки че гласът му прозвуча спокойно, в тона му се долови загриженост. — Защо си буден? Сигурен съм, че ти дадох правилната доза.

Тимъти претърси паметта си за този глас, но силното главоболие и другата болка, изглежда, си правеха купон в главата му и я разкъсваха.

Човекът все още стоеше на прага.

— Какво? — попита Тимъти с немощен глас.

Човекът най-после пристъпи в стаята.

— Моля ви, господине… Не разбирам какво става.

Тимъти се напрегна да задържи погледа си върху силуета, но от левия му крак като фойерверк се стрелна нов поток от болка, от който всичките му мускули се схванаха. Очите му инстинктивно се отместиха от човека и се плъзнаха към крака му. Мракът беше изчезнал и Тимъти най-после видя защо го боли толкова много.

— О, Боже!