Галерия на мъртвите

69

Пътуването до Центъра за кръводаряване в центъра на Тусон се оказа много разочароващо. Трите дежурни медицински сестри си спомняха Тимъти Дейвис — много симпатичният господин от афроамерикански произход, който настоявал да нарича всички „госпожо”, но никоя не си спомняше за висок непознат, който да е бил в кръводарителския център по същото време, когато господин Дейвис е бил там.

В стаята със закуските намериха същия двайсет и една годишен доброволец, който бе имал задачата да наблюдава помещението и предишния ден. Той беше единственият, който смътно си спомняше загадъчния висок мъж, но не можа да каже детайли за външния му вид. Високият метър и осемдесет младеж с акне на бузите си спомни само, че мъжът бил доста висок, седем-осем сантиметра по-висок от него. Носел бейзболна шапка, но не беше сигурен какъв цвят. Не можа да си спомни и как е бил облечен. Не видял очите му, защото непознатият носел авиаторски слънчеви очила.

— Авиаторски слънчеви очила? — попита агент Фишър.

— Да — отговори младежът. — Малко като вашите, но не толкова скъпи.

— Каза ли ти нещо? — попита Хънтър. — Здравей или довиждане?

— Не, изобщо не говори с мен.

— А хората обикновено разговарят ли с теб? — попита агент Фишър.

— Повечето ми казват поне „здравей” или „довиждане”. Някои питат дали може да си вземат няколко бисквити или какво предлагаме.

— И това не ти ли се стори странно? — настоя тя. — Мъж с бейзболна шапка и слънчеви очила… тук вътре, който не ти е казал нито една дума?

Гарсия повдигна вежди, като чу коментара й за слънчеви очила в затворено помещение.

— Идвам тук доброволно, когато мога — обясни младият човек. В гласа му прозвуча страх. — Преди три години претърпях катастрофа и ако не беше дарената кръв, сега нямаше да стоя пред вас. Затова давам кръв на всеки дванайсет седмици и работя тук, когато е възможно. Знам, че може да ви прозвучи странно, но тук виждам много хора с тъмни очила, бейзболни шапки и дълги палта. Това всъщност не е странно. Освен това някои хора са много стеснителни. Ако ме заговорят, винаги отговарям. Опитвам се да ги накарам да се почувстват удобно, доколкото мога. Ако не ми говорят, не им досаждам.

— И високият мъж с бейзболната шапка и очилата — попита агент Фишър и му показа портретна фотография на Тимъти Дейвис, — видя ли го да говори с този човек?

Младежът дълго гледа снимката.

— Да, със сигурност — кимна той. — Двамата разговаряха до масата с бисквитите ей-там. — Той посочи последната от трите маси в стаята.

— Спомняш ли си дали го видя да влиза в стаята? — попита Хънтър и посочи вратата, през която бяха дошли.

Младежът се замисли.

— Не — отговори накрая. — Изобщо не си спомням да съм го видял да влиза, но може да е дошъл, докато съм бил в тоалетната или да взимам още бисквити и сок.

Хънтър се обърна и погледна другата врата, в отсрещния край на стаята.

— Ами онази врата? — попита. — Винаги ли е отворена?

— Изходът ли? — Младежът кимна. — Да, през повечето време. Така стаята се проветрява и охлажда. Освен това мнозина донори изнасят навън напитките си, защото понякога тук става много задушно. Други излизат да пушат. Някои хора се застояват по-дълго, отколкото само да дадат кръв. — Той повдигна рамене. — Доколкото знам, вратата се затваря само когато вали.

— Накъде води? — попита Гарсия.

— Към задна уличка.

Хънтър погледна агент Фишър и каза:

— Това е отговорът ти.

— На какво? — попита тя.

— Как е влязъл тук заподозреният. Побъбрих с момичето на рецепцията — обясни той. — За разлика от всички други в този център тя не е доброволка, а работи в „Червения кръст”. Занимава се с регистрацията, графиците и така нататък… компютърните неща. Освен това е рецепционистка и това означава, че поздравява всеки, който мине през главния вход, упътва го и проверява дали отговаря на изискванията за кръводарител. Тя трябва да разговаря с всеки, който влезе в кръвната банка.

— И тя не си спомня загадъчния висок мъж. — Гарсия разбра накъде бие Робърт с обяснението си.

— Не — отговори Хънтър. — Ясно си спомня Тимъти Дейвис. Каза, че не било трудно да го запомни, но не си спомня вчера сутринта тук да е влизал висок мъж. Предполагам, че заподозреният се е вмъкнал през задната врата. Знаел е, че никой няма да му задава въпроси. Вероятно дори си е сложил фалшива превръзка на ръката, за да се слее с другите.

— Да, ръката му беше превързана — потвърди младежът.

Хънтър само направи гримаса.

— Въпреки това искам списък с имената на всички, които са дали кръв вчера — заяви агент Фишър.

— Ще ни трябва съдебна заповед — напомни й Хънтър.

Тя вече набираше номера на директора Кенеди.

— Няма да отнеме много време.

— Добро попадение, детектив — каза агент Майк Брандън на Хънтър, когато групата най-после излезе от кръводарителския център на „Червения кръст”. — Криминалистите, изглежда, са открили мястото в живия плет около къщата на Тимъти Дейвис, където се е криел убиецът, точно както ти предположи. Успели са да снемат частичен отпечатък от обувка, който вече пътува към лабораторията ни в Куонтико. Все още проверяват за влакна, които може да са се закачили в храстите. С малко късмет, това може да е първият ни реален пробив.