Галерия на мъртвите

11

Доктор Каролин Хоув, главният съдебен лекар на Лос Анджелис, ставаше рано. Правеше го толкова отдавна, че вече не си спомняше откога. Още когато беше ученичка, дори през летните ваканции, малката Каролин ставаше и беше готова за игри на разсъмване. Един от най-ранните й спомени за покойния й баща беше, когато той й казваше, че ако потърси определението на „ранно пиле” в речника, вероятно ще види своя снимка.

Тази сутрин, като всяка друга в годината, доктор Хоув пристигна в Института по съдебна медицина на Мишън Роуд най-малко един час преди всеки друг патоанатом в екипа й. Този пръв тих час на самота беше любимото й време на работния ден.

На рецепцията във фоайето на изумителната в архитектурно отношение стара болница, превърната в морга, седеше Франк, нощният пазач, чието телосложение наподобяваше танк. Той я поздрави със сърдечна усмивка.

— Добро утро, докторе — каза с естествения си баритонов глас.

Доктор Хоув също му се усмихна. Въпреки че наближаваше петдесетте, тя изглеждаше на трийсет и няколко, висока и слаба, с проницателни зелени очи, пълни устни, изпъкнали скули и изящен нос. Тази сутрин дългата й кестенява коса беше завързана на стегната опашка.

Франк бутна към нея голяма чаша кафе по гишето.

— Направих го преди по-малко от минута — каза.

Всяка сутрин веднага щом видеше, че колата на доктор Хоув влиза на паркинга на един от множеството монитори за наблюдение, Франк веднага правеше каничка силно колумбийско кафе. Любимото на доктор Хоув. Докато тя паркираше и минеше през вратите на главния вход, винаги я чакаше чаша прясно, вдигащо пара кафе.

— Нямам представа какви щяха да са сутрините ми без теб, Франк — каза съдебният лекар и взе чашата. Гласът й имаше онзи кадифен и спокоен тон, обикновено свързан с богат опит и знания, а доктор Хоув притежаваше много и от двете. — Гледа ли мача снощи? — попита тя, въпреки че знаеше отговора. Също като нея, Франк беше страстен почитател на „Лейкърс” и ако времето и работата му позволяваха, никога не пропускаше техен мач.

— Разбира се — отговори той. — А ти?

Каролин направи гримаса.

— Доли Партън спи ли по гръб?

Франк засия в усмивка.

— Какъв мач, а? И сега сме една крачка по-близо до плейофите.

— О, ще стигнем и дотам — убедено каза доктор Хоув. — Така както играем, няма съмнение в това. Ще се видим утре, Франк. Хубав ден и приятни сънища.

— Не се съмнявай в това, докторе.

Каролин се приближи до двойните метални врати до рецепцията и зачака Франк да натисне бутона да ги отвори. Влезе в кабинета си, включи компютъра, седна на стола и отпи от кафето. Беше превъзходно.

Компютърът най-после зареди и първото приложение, което автоматично се отвори на екрана, беше графикът на събитията и аутопсиите.

Тя го прочете набързо.

Няколко аутопсии от предишния ден бяха отнели повече време, отколкото очакваше, но това не беше нищо ново. Поради невероятната претовареност в моргата на Лос Анджелис такива забавяния ставаха много по-често, отколкото й се искаше. Главният проблем беше, че тези аутопсии трябваше да бъдат включени отново в днешния график, измествайки по-назад онези, които първоначално бяха планирани за деня. Това беше порочен кръг и в момента чакаха аутопсии от около седмица и половина.

Доктор Хоув отпи още една глътка от кафето и се залови за работа. Като главен съдебен лекар задачата й беше да коригира графика за аутопсиите всяка сутрин и да преразпределя залите и патолозите, ако е необходимо. Наложи се да измести назад пет аутопсии, първоначално насрочени за края на деня, но след двайсетина минути успя да организира всичко. За съжаление това беше само половината битка.

Каролин отмести поглед към купчините папки, оставени върху подноса „Постъпващи” на бюрото й. Папките бяха за труповете, които бяха докарани през нощта. Те трябваше да бъдат въведени в системата и добавени към графика за аутопсии.

— Няма скучна нощ в Града на ангелите — измърмори доктор Хоув и взе папките.

Тя не знаеше, но на разсъмване в Уестмонт бяха станали две престрелки от коли за отмъщение. Деветима мъже бяха загубили живота си. Четирима от тях бяха съвсем млади, под осемнайсет години. Имаше и пет трупа на хора в зряла възраст, трима мъже и две жени, всичките умрели при неизяснени обстоятелства, и доктор Хоув гледаше четиринайсет новодошли, но не това я притесняваше. Тя смръщи чело, когато видя бележката, прикрепена за корицата на папката на един от женските трупове.

Новопостъпилите тела, маркирани като „Спешно”, бяха нещо обичайно в работата й. Разбираемо беше, че всеки полицейски участък или детектив от отдел „Убийства” смяташе случаите си за спешни, и тъй като резултатите от аутопсията много лесно можеха да променят хода на разследването, всичките ги искаха колкото е възможно по-бързо. Доктор Хоув и другите патоанатоми в екипа й бяха свикнали да боравят със случаи, отбелязани като спешни. Папката в ръката й обаче не беше надписана като спешна, а като „аутопсия Ниво нула”.