Галерия на мъртвите

33

— Започвам да огладнявам — каза полицай Джак Палмър от полицията в Тусон, Аризона, когато зави надясно по Ист Сънрайз Драйв. — Какво ще кажеш? Да си вземем тако или нещо друго?

— Идеята не е лоша — отговори партньорката му, полицай Даяна Бишъп, докато оправяше колана си. — В момента с удоволствие бих хапнала бурито.

— „Бланко Такос”? — попита полицай Палмър.

— Добре. Или там, или в „Ел Пуеблито”. И двата са страхотни.

— „Бланко Такос” е по-близо — отбеляза Палмър и бързо направи обратен завой.

Пет минути по-късно те си бяха поръчали бурито „Ал Пастор” и двойна порция тако с пълнеж от всичко.

— Какво искаш за пиене? — попита Палмър.

— Само вода, благодаря.

— Ами кафе?

— Не. Напоследък прекалявам с кафето. Трябва да го намаля. Във вените ми направо тече кафе вместо кръв.

Полицай Палмър се усмихна.

— Да, така става, когато непрекъснато работиш нощна смяна. — Той се обърна към ниския, як мексиканец зад тезгяха. — Може ли и бутилка вода и едно голямо кафе, моля?

— Разбира се, полицай. — Мъжът не отчете поръчката на касата. — Водата и кафето са от заведението.

— О, благодаря. Много сте любезен.

В същия момент полицейските радиопредаватели на коланите им изпращяха и се включиха.

— Имали патрулни коли близо до Ист Миравал Плейс, Каталина Футхилс? Обадиха ни се за вероятно 10–62.

Двамата полицаи се спогледаха обезпокоени. „10–62” беше полицейският код за „влизане с взлом”. Те инстинктивно се обърнаха и погледнаха през големия прозорец. Ист Миравал Плейс не беше далеч.

Палмър кимна на партньорката си.

— Ще приемем повикването. — Той отново погледна мексиканския обслужващ. — Съжалявам, но ще може ли да изчакате с храната? Ще се върнем за нея. Бъдете сигурен.

Двамата изскочиха от ресторанта и полицай Бишъп извади предавателя си.

— Тук е екип три-две-две, полиция Тусон. Намираме се на ъгъла на Ист Миравал Плейс и отиваме там. Дайте ни точния адрес.

С включени сирени те стигнаха за по-малко от три минути и половина до адреса, който им съобщи диспечерът.

Ист Миравал Плейс беше задънена улица в северната част на Каталина Футхилс, богаташки квартал в северния квадрант на Тусон. Като по-голямата част от квартала, и улицата беше в минималистичен стил и паважът и бетонът се смесваха приятно с пустинния пейзаж от кактуси, пустинни цветя и дори по някой трънлив бурен, придавайки му автентична атмосфера от Дивия запад. Придържайки се към минималистичния подход, повечето улици и пътища в Каталина Футхилс нямаха осветление и над петдесет процента от тях нямаха табелки с имената или някакви други обозначения, и дори за местните жители не беше трудно да подминат улицата или да се изгубят, докато се прибират у дома след залез-слънце.

Въпреки че познаваха добре района, полицаи Палмър и Бишъп не рискуваха и следваха сателитната навигация чак до дестинацията си.

На широката, но къса улица имаше само пет къщи и адресът, който им бяха казали, ги заведе до последната къща вдясно — голяма едноетажна тухлена сграда с гараж за три коли и избуяла пустинна растителност като жив плет. На алеята, точно пред гаража, беше паркиран сребрист металически буик енкор. Външните лампи на къщата светеха, но вътре всичко тънеше в непрогледен мрак.

— Според диспечера къщата принадлежи на Тимъти и Ронда Дейвис — каза Бишъп, четейки информацията на вградения в патрулната кола компютърен екран. — Той е машинен инженер, а тя — компютърен програмист. И двамата работят в „Рейтеон”.

— Оръжейната фирма?

Бишъп повдигна рамене.

— Сигурно. Знаеш ли друга фирма на име „Рейтеон”?

Палмър се замисли.

— Добре. Хайде да проверим какво става — каза той след няколко секунди и слезе от колата.

Партньорката му го последва.

Докато минаваха покрай буика на алеята, Палмър пробва вратата. Беше заключена. След това той сложи ръка на предния капак. Беше студен. Палмър поклати глава на Бишъп.

Двамата полицаи извадиха оръжията си.

За да стигнат до предната врата на къщата, трябваше да заобиколят от лявата страна на гаража, вървейки по алеята. Тръгнаха един след друг, промъквайки се крадешком. Палмър вървеше отпред. Завиха зад ъгъла и дори от няколко метра видяха, че предната врата е открехната.

— По дяволите — рече Бишъп. — Това не е добър знак. Ще влезем ли или ще изчакаме подкрепления? Диспечерът каза, че става дума за вероятно въоръжено 10–62.

Палмър повдигна вежди.

— Няма да чакам.

— Тогава влизаме — съгласи се Бишъп и бързо се прекръсти.

Те заеха позиции от двете страни на вратата. Палмър използва пръстите си, за да преброи безмълвно до три, и бавно бутна вратата, докато я отвори напълно.

С извадени оръжия и фенерчета двамата си поеха дълбоко дъх и влязоха в къщата. Палмър свърна надясно, а Бишъп тръгна наляво.

От външната врата се влизаше в голямо антре с полилей с кристални висулки на тавана, кръгло огледало на стената вдясно и две големи вази от двете страни на двойна врата на няколко крачки от тях. Нямаше много места, където да се скрие човек.

— Чисто — обяви Палмър.

— Чисто — отговори Бишъп.

Следващото помещение беше внушително входно фоайе с шахматно подредени черни и бели гранитни плочки на пода и бяла ламперия на стените. Точно пред тях имаше великолепно извито стълбище, което водеше към втория етаж. Отворената двойна врата вдясно очевидно водеше към огромна дневна. Вляво те видяха друга двойна врата, този път затворена. До стълбището, също в лявата стена, имаше единична дървена врата, която беше открехната няколко сантиметра.

— Мамка му — прошепна Бишъп. — Какво да правим сега?

Палмър огледа фоайето, докато мислеше какъв да бъде следващият им ход.

— Може би ще е най-добре да се разделим.

— Какво? Наистина ли?

— А ти какво предлагаш?

— Да бъдем заедно, ето какво. Тук много прилича на един от онези филми на ужасите.

— Какво? На кой филм от ужасите?

— Онзи, в който първо умира жената ченге.

— Сериозно ли говориш?

Щрак. Щрак. В стаята отекна приглушен звук.

— Тихо — каза Палмър. Очите му бяха като на бухал. — Чу ли това?

— Да, по дяволите. Откъде дойде?

— Не съм сигурен. — Той й направи знак да чака и да слуша.

Две секунди.

Четири секунди.

Пет секунди.

Щрак. Щрак. Звукът се разнесе отново и този път и двамата се обърнаха към единичната врата в лявата стена до стълбището.

— Мисля, че се чу от там — каза Бишъп и кимна към вратата.

— Да, и аз смятам така.

Двамата много предпазливо се приближиха до вратата.

Щрак. Щрак. Отново го чуха, но звукът все още беше някак далечен и това означаваше, че не идва точно зад вратата.

Палмър допря пръст до устните си, а след това протегна ръка и съвсем бавно бутна вратата и я отвори, молейки се на Бога пантите да не изскърцат.

Не изскърцаха, но това нямаше значение. Там нямаше никого. Зад вратата имаше бетонно стълбище, което водеше надолу към мазето. Долу имаше друга врата, също открехната няколко сантиметра, но този път зад нея се виждаше светлина.

Палмър направи знак на партньорката си, че ще слязат заедно и че той ще върви отпред.

Бишъп се съгласи, като кимна веднъж.

Те слязоха по стъпалата един след друг и много внимателно. Когато най-после стигнаха до втората врата, Бишъп можеше да се закълне, че сърцето й ще се пръсне и ще изскочи от гърдите.

И после чуха друг звук зад вратата. Този път приличаше на движение.

Палмър отново направи знак на партньорката си да бъде готова. Той щеше да отвори вратата, но нямаше да го направи бавно като преди. Движението щеше да бъде бързо и рязко с намерението да изненада онзи, който е зад вратата.

Бишъп отново показа, че разбира, като кимна.

Палмър отново вдигна три пръста и отброи:

Три…

Две…

Едно…