Галерия на мъртвите

80

— Ами местопрестъпленията, които са инсценирани като платно на картина? — попита Ерика Фишър. — Случайно ли е това?

— Може би всъщност не са били инсценирани като платно на картина — отговори Хънтър и веднага реши, че е по-добре да обясни логиката си. — Ние виждаме онова, което искаме да видим. Така работи човешкият мозък. Отначало, когато сте мислели, че убийството на Кристин Ривърс е отмъщение срещу Ейдриън Кенеди, вие сте успели да свържете израза на латински — Красотата е във връзката — с тази теория. Предположили сте, че убиецът има предвид роднински връзки. Същото се е случило и с втората жертва и второто местопрестъпление. Свързали сте израза на латински — красотата е в очите на гледащия — с теорията, която сте имали тогава, като сте смятали, че убиецът има предвид нещо, което е видял Албърт Грийн. Това е малко вероятно, но все пак възможно. Третото убийство, на Линда Паркър, слага края на версията за отмъщение. Не сте могли да свържете трите жертви в акт на възмездие. Разбираемо е, че след два месеца търсене в погрешни посоки и задънени улици ФБР е отчаяно. След това се появява нова вероятна версия, която се вмества в третото местопрестъпление, но не и в другите. И пак, отчаянието, напрежението, безсилието и необходимостта от отговори принуждават човешкия мозък да възприема различни гледни точки, и ние направихме именно това. Бяхме отчаяни. Нуждаехме се от нещо, върху което да работим, защото не разполагахме с нищо. Теорията за произведения на изкуството беше възможна, затова с версията за отмъщение ние оформихме възгледа си, намерихме линия на разследване и я вписахме.

— Не правим ли същото и с тази нова теория за колекционер? — попита агент Фишър. — Признавам, че тази версия се вмества малко по-добре от всичко друго, което обмисляхме преди това, но не е по-малко налудничава. Пък и идеята какво всъщност прави убиецът — дали създава произведения на изкуството с местопрестъпленията си, или колекционира редки части на човешкото тяло, които взима от жертвите, за да ги съхрани, — не ни води по-близо до залавянето му.

— Не съм сигурен — възрази Гарсия, изпреварвайки партньора си с отговора.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Робърт е прав — обясни Карлос, — ако убиецът наистина колекционира редки части на тялото, за да създаде галерия или да си сготви яхния, или каквото там друго иска да направи, тогава теорията би обяснила и единственото нещо, което ни беше трудно да свържем с версията за „изкуство”.

— И кое е то? — попита агент Фишър.

— Процесът на подбор на жертвите. — Този път агент Уилямс изпревари Гарсия с отговора. Тонът му беше замислен, а очите му — отново втренчени в снимките на бюрото на Хънтър.

— Процесът на подбор на жертвите — потвърди Хънтър и пренареди няколко снимки. — Как са избрани жертвите? Защо са избрани? Това беше едно от парчетата на ребуса, което не можахме да поставим на мястото му. Най-доброто, което измислихме, е, че ги избира на произволен принцип, но ако убиецът колекционира редки части на човешкото тяло, тогава в избора на жертвите няма нищо произволно. Напротив, той търси нещо определено. Затова пътува. Отива там, където са тези хора, защото те са уникални и онова, което му предлагат — истинска, естествена, — не може да бъде изфабрикувано или копирано.

Агент Фишър стисна зъби. Ако Хънтър беше прав, тогава жертвите не бяха избрани произволно. Убиецът не се разхождаше и не отмъкваше жертвите си от улиците, като хвърляше ези-тура. Той знаеше предварително кои ще бъдат жертвите му и това им предоставяше нещо, върху което да работят.

— Тогава как ги намира? — развълнувано попита тя. — Как може някой да намери хора с редки състояния или нещо уникално или особено в тях, като рядка кръвна група, цвят на очите или нещо друго? По медицинските картони?

— Твърде е възможно — съгласи се агент Уилямс. И в неговия глас прозвуча вълнение. — Информацията, от която се е нуждаел убиецът, за да го насочи към повечето жертви, лесно би могла да се намери чрез амбулаторните карти, с изключение на Линда Паркър.

— Не са му били необходими данните за здравето й, за да разбере колко идеални са кожата, ръцете и ходилата й — намеси се Хънтър. — Тази информация е на разположение в уебсайта й и в профилите й в социалните мрежи. И тъй като е регистрирана като публична личност, абсолютно всички могат да видят всичките й профили.

— И все пак в момента най-добрият ни шанс са медицинските картони, нали? — попита агент Уилямс.

— Разбира се — отвърна Гарсия. — Но мисля, че забравяме нещо. Няма общ архив с медицинските картони, нито национална обединена база-данни на медицинските картони и това означава, че търсенето в целите Съединени щати на нещо определено като кръвна група или комбинации между цвета на очите и косата с използването само на медицински картони, е невъзможно, затова как го прави убиецът? Освен ако не е успял да проникне в базата-данни на всяка голяма болница в Съединените щати, което е съвсем невъзможна задача, тогава как…

— Здравните застраховки — прекъсна го Хънтър.

Всички го погледнаха.

— Прав си — каза той на партньора си. — Медицинските картони не са публично достояние, но здравнозастрахователните компании имат централна база-данни и информацията в тях може да бъде споделена между всички клонове и филиали на една и съща застрахователна компания, независимо в кой град си. Ако е успял да хакне базата на някоя голяма здравна застрахователна компания, убиецът е получил достъп до медицинските картони на милиони хора в цялата страна. Намирането на жертвите е било само въпрос на време.

— Тогава първата ни стъпка е да проверим в кои здравнозастрахователни компании са били жертвите — каза Гарсия.

— Заемам се веднага — заяви агент Уилямс и извади мобилния си телефон.

— Мислиш ли, че е лесно да се хакне базата-данни на някоя здравна застрахователна компания? — попита Карлос.

— Изобщо не е лесно — отговори Хънтър. — Но знам точно кого да попитам дали може да се направи и как.