Галерия на мъртвите

16

Рискът от зараза не беше единственият фактор, който наложи искане за аутопсия „Ниво нула”. Имаше и друга опасност, която властите по целия свят биха направили всичко, за да избегнат — рискът от паника в обществото. Медиите в Лос Анджелис, които описваха събитията по възможно най-сензационния начин, плащаха на разни хора за информация, и плащаха добре. Те имаха информатори в полицията, пожарната, болниците, правителствените агенции за сигурност и, разбира се, в Института по съдебна медицина.

Журналистите биха ликували и безсрамно биха разпалили повсеместна паника в Лос Анджелис, ако съобщяха новината, че из града се разхожда нов сериен убиец. Най-добрият шанс на Хънтър и лосанджелиската полиция да запазят в тайна историята, поне за известно време, беше да крият колкото е възможно повече подробности.

Насилствените престъпления не бяха рядкост в Града на ангелите. Едно осакатено и одрано тяло, оставено в стая, която направо беше пребоядисана с кръвта на жертвата, със сигурност би накарало хората да се замислят и би породило лавина от въпроси, но не би задействало непременно алармата „сериен убиец”, ако репортерите не надушеха за изрязаните букви на гърба на жертвата. Ако имаше нещо за серийните убийци, което знаеше всеки репортер в Лос Анджелис, това беше, че те са единствените, които дразнят полицията с послания, гатанки, ребуси, рисунки, телефонни обаждания и така нататък. На местопрестъплението поради положението, в което беше оставена жертвата на леглото, само четирима души бяха видели изрязаните букви на гърба на Линда Паркър — Хънтър, Гарсия, Кевин Уайт и фотографът-криминалист Томи. Заедно с доктор Хоув и капитан Блейк те ставаха шестима, но никой от тях не би съобщил информацията на медиите.

Барбара посрещна забележката на Хънтър с много обезпокоен поглед.

— Извинявай, Робърт. Убийствата вече са станали серийни?

Той кимна и пусна за разпечатване една последна снимка.

— Объркахте ме, момчета. Има ли друг труп, за който не знам? — Инстинктивно огледа дъската с фотографиите още веднъж.

— И да има, все още не знаем — отговори Хънтър.

Капитан Блейк озадачено повдигна вежди.

— Ако няма други трупове освен този, тогава на какво се основава идеята ти, Робърт? Какво те кара да мислиш, че има вероятност извършителят да е убивал и преди?

— Не е нещо определено, капитане, а цялото местопрестъпление, но пак повтарям, разследването е на твърде ранен етап, за да сме сигурни в нещо, и, честно казано, имам само такова чувство.

Блейк зачака, но Хънтър не добави нищо повече.

— Добре, тогава да чуем какво е чувството ти — настоя тя.

Робърт познаваше добре капитана и знаеше, че няма да се измъкне, без да отговори.

— Ще започна с нивото на насилие и колко способен е убиецът. Отрязал е ръцете и ходилата на жертвата. — Хънтър посочваше снимките, докато говореше. — И оптималната дума тук е „чисто”. — Той даде на капитан Блейк малко време да помисли. — Докладът от аутопсията сигурно ще ни даде по-ясна представа какъв инструмент е използван, но според екипа криминалисти на местопрестъплението не е било брадва или някакво друго острие, с което убиецът би постигнал това с един-единствен удар.

Барбара се приближи и разгледа внимателно снимките, които беше показал Хънтър.

— Тогава за какво говорим? — попита тя. — За някакъв вид трион?

— Почти със сигурност — съгласи се Робърт. — Но детайлът тук е, че вероятно е използвал ръчен трион, не електрически, и това само увеличава уменията му.

— Откъде знаеш, че е бил ръчен трион, а не електрически?

— Електрическият трион разпръсква кръвта на жертвата във всички посоки, при това в много характерна схема — малки капки като слюнка — обясни той. — Криминалистите огледаха старателно всяко петно кръв, което откриха в дома на жертвата. Никъде няма пръски.

Капитан Блейк прибра зад ухото си кичур коса, преди детективът да насочи вниманието й към следващата група снимки.

— Не искам да казвам очевидното, но извършителят също така е одрал жертвата. Това, ако не друго, изисква познания. В този случай обаче одирането е извършено толкова професионално, че предполага опит. Поне някакъв.

— Не е лесно да се постигне от първия път такова нещо, на това ниво на компетентност — отбеляза Гарсия.

Капитан Блейк неспокойно почеса лявата си буза.

— Разбирам, но не е ли възможно убиецът да е постигнал този опит по някакъв друг начин, а не като е убивал преди?

— Да, разбира се — призна Робърт. — Един опитен месар може да го направи с лекота. Лекар, бивш лекар, студент по медицина с практически опит… — Той повдигна рамене.

— Да не говорим за истинските извратеняци — добави Карлос. — Онези, които нямат опит, но имат време първо да се упражняват върху животни.

Барбара отвори уста в почуда.

— Да ги одира?

Гарсия кимна.

— Структурата на кожата на някои животни като прасета, плъхове, мишки и зайци е доста сходна с тази на човека и позволява такава практика.

Капитан Блейк направи гримаса при тази мисъл.

— Колкото и извратено да звучи всичко това — каза, — двамата си противоречите. Умението на убиеца да одере и осакати жертвата не означава непременно, че е убивал и преди. Той може да е месар или да е учил медицина и така нататък.

— Вярно е — прие Хънтър. — Убиецът може да е придобил опит по няколко начина, без да е убил някого преди, но дотук ние обсъдихме само нивото на насилие и уменията му. — Той пак посочи фотографиите, които показваха изрязаните букви на гърба на Линда Паркър. — Но имаме и това.

Барбара си пое дълбоко дъх.

— Да, знам, и това е главната причина да попитам дали става дума за сериен убиец. Известно ни е, че не всички серийни убийци обичат да дразнят полицията, но го правят само рецидивистите. — Тя заби показалец в една от снимките на дъската. — Послание, подпис, извънземен шифър, каквото и да е това, по дяволите, несъмнено е закачка и следователно говори за сериен извършител, но серията трябва да започне отнякъде, нали? — Барбара разпери широко ръце, сякаш се готвеше да прегърне дъската. — Затова нека те попитам отново, Робърт. Защо мислиш, че това не е първата му жертва?

— Както казах, капитане, имам само такова чувство, но щом започнах да сумирам нещата — нивото на насилие, способностите на убиеца, посланието, което е оставил, и местопрестъплението като цяло, не изглежда, че това е началната му точка.

— Страхотно. — Капитан Блейк поклати глава. — Всеки път, когато имаш такова чувство, Робърт, трябва да се подготвим за буря от неприятности, а това вече прилича на ураган.

— Има и още нещо — обади се Гарсия.

Тя се обърна към него:

— Няма ли да свърши този кошмар? Сега пък какво има?

Карлос направи гримаса на Хънтър, който най-после взе последната разпечатка от подноса на принтера и я закачи на дъската. Фотографията показваше вледенения котарак на Линда Паркър във фризера.

Капитан Блейк се втренчи в нея и дори тогава не повярва на очите си.

— Какво е… това… по дяволите?

— Котаракът на жертвата — отговори Гарсия. — Намерихме го във фризера.

В стомаха на Барбара започна да се образува дълбока яма. Тя обичаше котките. От осем години имаше Пишльо, зеленоок, червеникавокафяв котарак порода Рагамъфин. Първото му име беше Пухчо, но след първите два месеца и след поредица мокри „произшествия” из къщата Блейк реши да смени името му с по-подходящо.

— Убиецът… — Гласът й заседна в гърлото. — Убил е котарака й?

— Замразил го е до смърт — потвърди Карлос. — На вътрешната страна на вратата на фризера имаше драскотини, косми от козината и парчета от ноктите на котарака.

— Защо? — попита Барбара и стрелна поглед между Хънтър и Гарсия. — Какъв е смисълът да изтезава и убива беззащитно животно? Не е било куче-пазач, от което убиецът е трябвало да се отърве, за да стигне до жертвата, нали?

Тя зачака, но никой от двамата детективи не отговори.

— Това не е риторичен въпрос, момчета — настоя капитан Блейк. Гласът й трепереше от гняв. — Някой има ли теория защо копелето е трябвало да убие котарака, по дяволите? — Тя прикова Хънтър с поглед, пронизващ като лазерен лъч.

Той повдигна рамене.

— Може да го е направил само за да докаже непоколебимостта си.

— Какво? — Барбара отвори широко очи от изумление. — Нахлуването в дома на жертвата, отрязването на ръцете и ходилата й, одирането на тялото й и превръщането на стаята в кървав купон не са ли достатъчни доказателства за непоколебимостта му, а е трябвало да замрази горкия котарак, за да бъде по-ясен? Кой е този тип? Сатаната?

Хънтър се отдалечи от дъската и се подпря на ръба на бюрото си. Когато заговори, гласът му беше абсолютно спокоен:

— Виж реакцията си, капитане. Допреди една минута беше обезпокоена, но нямаше гняв. Щом обаче разбра за котарака… — Той не довърши изречението си. И не беше необходимо.

— И не си сама в реакцията си — добави Гарсия. — С всички нас на местопрестъплението беше така. Когато открихме котарака във фризера, настроението на всички ни се промени, дори на Робърт, а ти знаеш, че той винаги е спокоен и сдържан.

Капитан Блейк задържа погледа си на снимката още малко и после се извърна възмутено:

— Изисква се различен вид извратеност, за да осакатиш и одереш човешко тяло, но да направиш такова нещо на малко животно, което не представлява абсолютно никаква заплаха…

— Шокиращо е, но не и изненадващо — прекъсна я Хънтър.

Тя го изгледа гневно.

— Мнозина психопати започват да проявяват признаци на психопатия на много ранна възраст — напомни й той. — Жестокостта към животните и склонността към умишлени палежи са първите два „ранни признака на психопатия” в списъка. Много серийни убийци са преминали от нараняване и убийства на животни към нараняване и убийства на хора. Това е факт. Затова, да, това е шокиращо, но не и изненадващо.

— Тогава искаш да кажеш, че вероятно имаме работа с напълно безчувствен изрод. Някой, чието ниво на емоционално безразличие към живота като цяло е извън скалата — човек… животно… няма значение, защото изобщо не му пука.

— Не се съмнявам в това, капитане — отговори Гарсия.

— Има и друга вероятност — каза Хънтър, но преди да има възможност да обясни, телефонът на бюрото му иззвъня.