Галерия на мъртвите

93

На булевард „Уилшър”, някъде на късата отсечка между Бевърли Хилс и Уестуд Вилидж, имаше каньон от небостъргачи, дълбок една редица. Сградите изглеждаха малко не на място в Лос Анджелис, сякаш някой беше откраднал част от Ист Сайд в Горен Манхатън и го бе сложил в градската мрежа на Лос Анджелис. Апартаментът, който ФБР бяха дали на специален агент Ерика Фишър, се намираше на шестия етаж в един от онези небостъргачи.

Агент Фишър си тръгна късно от централата на ФБР и кара до малкото виетнамско кафене, което беше открила само на една пряка от жилищния блок, където живееше, но вместо да се нахрани там, както бе направила три пъти преди това, когато ходи там, тя взе храна за вкъщи. Днес не беше говорила с дъщеря си и искаше да й се обади, преди Хедър да си легне.

Тъкмо сложи храната на кухненския плот, когато видеодомофонът пред външната врата на сградата иззвъня. Ерика се намръщи. Не очакваше гости, въпреки че агент Уилямс понякога се отбиваше, без да й се обади предварително.

— Ало — каза тя в микрофона.

Човекът, когото видя на видеоекранчето, беше млад и гладко избръснат мъж с кафява бейзболна шапка.

— Пратка за Ерика Фишър.

Тя не очакваше никакви пратки, но ФБР имаше навика да й изпраща папки, без да я предупреди предварително.

— Бихте ли я оставили на портиера?

— Трябва ми личен подпис, госпожо.

Агент Фишър се втренчи в мъжа на малкия екран.

— На коя фирма сте куриер?

— „Диливър Ел Ей”, госпожо. — Мъжът вдигна служебната си карта, така че да влезе в обхвата на камерата. — Доставяме по всяко време. Денем и нощем.

— Стойте там. Ще сляза.

Фишър слезе долу за по-малко от минута.

— Ерика Фишър? — попита младият мъж, когато се срещнаха в преддверието на жилищния блок.

— Да, аз съм.

Той й даде квадратна картонена кутия — петдесет на петдесет сантиметра и дълбока двайсетина сантиметра.

Ерика я погледна заинтригувано. Беше ясно, че кутията не е изпратена от ФБР.

— Бихте ли се подписали, моля? — попита куриерът и й подаде подложка за електронен подпис.

— От кого е? — попита тя, докато търсеше подател на гърба на кутията. Нямаше нищо.

Мъжът повдигна рамене.

— Аз само взимам пратките от депото и ги разнасям, госпожо.

— И фирмата, в която работите, се казва „Диливър Ел Ей”?

— Точно така. — Той й даде визитна картичка.

Агент Фишър се подписа на подложката и я върна на куриера.

— Приятна вечер — пожела й той, излезе от сградата и се качи на мотопеда си.

Ерика се върна в апартамента си. Любопитството надделя, тя използва кухненски нож и разчупи печата на кутията. Вдигна капака и спря озадачена. В кутията имаше мобилен телефон, сложен върху черно кожено сако.

— Какво е това, по дяволите?

Мобилният телефон в кутията изведнъж започна да звъни, уплаши я и я накара да подскочи.

— Копеле!

Тя се втренчи в телефона за няколко секунди.

— Какво става? В „Матрицата” ли съм?

Телефонът продължи да звъни.

Агент Фишър го гледа още няколко секунди и най-после го взе.

— Ало?

— Здравей, специален агент Ерика Фишър. — Гласът от другата страна на линията беше мъжки, на човек между трийсет и четирийсет и пет години. Освен това мъжът говореше с досаден монотонен глас и лек акцент, който тя не можа да определи.

— Кой се обажда?

— Човекът, когото ти нарече „поредният жалък нещастник”. Психопат. Онзи, за когото ти каза, че обвинява обществото за проблемите си. Човекът, който за да компенсира за множеството си комплекси, е решил да си играе на Господ.

— Какво?

— Да, специален агент Ерика Фишър. Помниш ли пресконференцията в Тусон? Аз съм онзи, който не е интелигентен, умен, талантлив, изобретателен, надарен, артистичен и така нататък. Това са твои думи, нали?

Агент Фишър най-после разбра с кого говори и на челото й избиха капчици пот.

— Ако извадиш сакото от кутията — продължи мъжът, — отдолу ще намериш плик. В плика има няколко снимки, които съм сигурен, че ще ти се видят много интересни. Защо не ги погледнеш?

— За какво говориш?

— Виж снимките, специален агент Фишър. — Тонът му беше твърд.

Тя извади сакото от кутията, взе плика и бързо го разкъса. Вътре имаше пет моментални снимки. Когато Ерика ги видя, сърцето й спря.

Всичките пет фотографии показваха дъщеря й Хедър, завързана за неудобно на вид легло. Момичето не изглеждаше наранено, но очите му бяха зачервени и кожата около тях беше протрита от плач. Агент Фишър никога не беше виждала дъщеря си толкова тъжна.

— Какво… — Тя се помъчи да си поеме дъх. — Какво е това?

— Точно каквото изглежда, специален агент Фишър. Дъщеря ти е при мен. Използвах фотоапарат „Полароид”, за да знаеш, че снимките не са фалшиви. Не са монтирани. Това е реално и се случва.

— Кучи син! — изкрещя Ерика. — Кълна се в Бога, че ако от главата й падне дори един косъм, ще те убия, чуваш ли? Ще те убия!

— Чувам те много добре — спокойно рече мъжът. — А сега ти ме чуй.

— Тя е на четиринайсет години, извратено чудовище, с умственото развитие на десетгодишно дете, или не си осъзнал, че страда от синдрома на Даун?

— О, разбрах и ако мислиш, че ми пука, тогава си сбъркала професията си. Аз съм психопат, забрави ли? Ти ми постави тази диагноза. Психопатите не проявяват чувства към другите човешки същества, не помниш ли, специален агент Фишър?

Ерика не можеше да разсъждава ясно. Мислеше само за дъщеря си.

— Тя е на четиринайсет години — повтори тя, този път преглъщайки сълзите си.

— Ако искаш дъщеря ти да живее, по-добре прави точно каквото ти казвам. Ако не го направиш, обещавам ти, че ще я одера жива. И ще избода очите й.

— Боже мой… не.

— Мисля, че си видяла на какво съм способен, затова знаеш, че това не е празно обещание. Правило номер едно: не затваряй телефона. Направиш ли го, дъщеря ти умира. — Последва съвсем кратка пауза. — Кое е правило номер едно?

Ерика правеше всичко възможно да удържи сълзите си, но гласът й все още трепереше.

— Дай ми да говоря с нея. Искам да говоря с дъщеря си.

Мъжът очакваше това искане. Беше напълно естествено.

— Кое е правило номер едно? — отново попита той.

— Да не затварям телефона — отговори агент Фишър. — Дай ми да говоря с Хедър. Искам да говоря с дъщеря си.

— Разбира се, но преди да го направя, искам да облечеш сакото, което е в кутията.

— Какво?

— Черното кожено сако, облечи го — повтори мъжът.

— Защо?

— Облечи го или ей-сега ще нараня дъщеря ти. И не забравяй, не затваряй телефона.

Агент Фишър взе сакото и забеляза, че е по-тежко, отколкото очакваше.

— Какво е това сако?

— Облечи го.

Тя изпълни заповедта.

— Добре, облякох го. А сега ми дай да говоря с дъщеря си.

— Левият горен вътрешен джоб — каза мъжът. — Там има малък бутон. Включи го.

— Какво? Шегуваш ли се?

— Не е бомба, специален агент Фишър. Аз не съм терорист — обясни той. — В четири от копчетата на това сако има камери, които предават на живо, използвайки връзката по телефона, който държиш. Камерите трябва да бъдат включени, затова използвай бутона в джоба и го натисни… веднага.

Ерика знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Тя потърси бутона, намери го, затвори очи и го натисна.

Не последва експлозия.

Агент Фишър изпусна затаения си дъх.

— Готово — каза мъжът. — А сега размахай ръка пред сакото, моля.

Агент Фишър отново се подчини.

— Дай ми да говоря с дъщеря си.

— Разбира се — отвърна той. — Но дръж лявата си ръка пред сакото, за да знам, че не я използваш, за да набираш номер на телефона си. Ако дори се усъмня, че се опитваш да се свържеш с някого, дъщеря ти умира. Ясно ли е?

— Да.

— Мамо? — чу се сладкото гласче на Хедър.

— Хедър, милинка.

— Мамо, не харесвам този човек. Той не е добър. Може ли да дойдеш да ме вземеш? — Гласът й звучеше така, сякаш беше плакала… много.

— Да, милинка. — Агент Фишър преглътна сълзите си. — След малко ще дойда да те взема. Стой там и чакай мама.

— Идваш ли вече?

— Да, сладурчето ми, тръгвам…

— Съжалявам, но ще ви прекъсна — намеси се мъжът. — Това е твърде лигаво и сантиментално за мен.

— Какво искаш? — гневно попита Фишър.

— В момента искам да слушаш. В десния ти джоб има слушалка — „БлуТут”. Ще се вмести идеално в ухото ти. Включи я и я сложи в ухото си. Така ръцете ти ще бъдат свободни.

— Направих го.

— А сега ми покажи двете си ръце. Сложи ги пред сакото.

Ерика изпълни инструкциите.

— Фантастично. А сега сложи телефона във вътрешния си десен горен джоб.

Тя го направи.

— Телефонът има батерия с живот двайсет часа. Повече от достатъчно — продължи мъжът.

— Достатъчно за какво?

— По-добре престани да ме прекъсваш, специален агент Фишър. Много е дразнещо. И дръж ръцете си пред сакото!

Ерика се подчини.

— Ако този телефонен разговор прекъсне, дъщеря ти умира. Без въпроси. Ако заподозра, че се опитваш да се свържеш с някого или да подадеш някакъв сигнал, дъщеря ти умира. Без въпроси. Ако не изпълняваш незабавно заповедите, които ти давам по предавателя, дъщеря ти умира. Без въпроси. Ако махнеш слушалката или сакото, дъщеря ти умира. Без въпроси. Ако някой забележи, че поддържаш непрекъснато връзка с мен, дъщеря ти умира. Без въпроси. Една от камерите в копчетата на сакото е насочена право към устата ти, затова не опитвай нищо глупаво, иначе дъщеря ти умира. Без въпроси. Ясно ли е всичко това?

— Да.

— Е, готова ли си за приключение?

— Начукай си го!

— О, забравих. Още едно правило. Напсуваш ли ме отново, дъщеря ти умира. Без въпроси.

Агент Фишър се разтрепери от гняв и от страх за живота на дъщеря си.

— Добре — каза мъжът. — Вземи ключовете на колата си. Отиваме на малко пътешествие.