Галерия на мъртвите

17

Преди да сподели с Хънтър и Гарсия резултатите от аутопсията на Линда Паркър, доктор Каролин Хоув реши да прегледа още веднъж две от находките си, за да бъде абсолютно сигурна. Трийсет и пет минути по-късно, докато все още седеше в зала за аутопсии „Нула”, тя най-после се обади на двамата детективи в Главното управление на полицията.

— Робърт, обажда се Каролин Хоув — каза, когато Хънтър вдигна телефона. — Приключих с аутопсията „Ниво нула”, която си поискал.

— О, това е чудесно, докторе — отговори той. — Е, какво имаш да ни кажеш?

Доктор Хоув погледна трупа върху масата за аутопсии. Познатият Y-образен разрез, който се спускаше от върха на всяко рамо до долната част на гръдната кост, вече беше зашит. По цялата дължина на разреза имаше дебели черни шевове, които засилваха гротескния вид на вече обезобразеното тяло, което приличаше на извънземно.

— Нещо много интригуващо, трябва да отбележа — рече.

Хънтър се сепна.

— Един момент, докторе. Нека те включа на високоговорител…

Доктор Хоув чу приглушено изщракване в слушалката и после Робърт каза:

— Добре, докторе. Разказвай.

— Като се има предвид осакатеното състояние, в което е тялото, и сериозността на раните, очаквах да открия, че жертвата е била жестоко изтезавана преди смъртта, но случаят изобщо не е такъв.

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът беше изречен от женски глас и доктор Хоув се намръщи.

— Кой се обажда? — притеснено попита тя.

— Извинявай, Каролин. Аз съм, Барбара Блейк. — Гласът й се засили, когато капитанът се приближи до бюрото на Хънтър. — Трябваше да ти кажа „здравей“, когато Робърт включи разговора на високоговорител.

— Не, няма проблем. Съжалявам, че не познах гласа ти, Барбара. Звучеше някъде отдалеч. Между другото, как си?

— Не много зле, но нещо ми подсказва, че това скоро ще се промени.

— За да избегна повече изненади, с кого другиго разговарям? — попита доктор Хоув.

— С мен, докторе — извика Гарсия. — Тук сме само ние тримата.

— Каролин, защо смяташ, че случаят изобщо не е такъв? — попита капитан Блейк.

— Ами, както знаем всички, външният вид често заблуждава и в този случай е точно така, защото колкото и брутално да изглежда престъплението, жертвата не е страдала.

Думите на доктор Хоув бяха посрещнати със смутено мълчание от другия края на линията. Тя си представи как Робърт, Карлос и Барбара се споглеждат.

— Не е страдала? — попита капитан Блейк. В гласа й се долови съмнение.

— Не. Не и според това, което открих. Всичкото варварство, което е извършено с нея — одирането на тялото и ампутацията на ръцете и ходилата — е направено след смъртта.

Отново последва дълго, изпълнено с безпокойство мълчание и после Гарсия зададе следващия въпрос:

— Тогава жертвата не е умряла от кръвозагуба от раните?

— Не. Причината за смъртта е асфиксация. И тук идва другата изненада — асфиксацията се дължи на задушаване, не на удушаване.

— Един момент, докторе — рече Карлос. — Моля те, би ли го обяснила още веднъж?

— На мускулите на врата й няма наранявания — отговори доктор Хоув. — Ларинксът и трахеята не са смачкани и няма фрактура на подезичната кост. Не открих никакви травми на врата, гърлото или дихателната й система.

— Тогава как се е задушила? — попита капитан Блейк. — Убиецът е притиснал възглавница до лицето й, докато е спяла?

— Нещо подобно — отвърна съдебната лекарка. — Но не е било възглавница, Барбара. Когато тялото почувства, че се задушава, инстинктивната му физиологична реакция е да се опита да си поеме колкото е възможно по-дълбоко дъх. Когато осъзнае, че в дъха липсва кислород, тялото се паникьосва и веднага опитва отново. Този път много по-отчаяно. Възглавница, кърпа в устата, блуза… всичко, направено от текстилни влакна, пуска нишки, които докато жертвата трескаво се мъчи да си поеме дъх, се засмукват в устата и ноздрите й и засядат навсякъде. — Доктор Хоув си пое дълбоко дъх. — Но не открих нищо такова. Няма влакна. Няма остатъци. Нищо. Нито в носа или устата, нито в гърлото й.

— Тогава може би торба от дебел найлон? — предположи Гарсия.

— Твърде вероятно — съгласи се патоанатомът. — Но без да изследвам кожата на лицето на жертвата, няма как да ви кажа със сигурност какво е използвал убиецът, за да я задуши. Мога обаче да ви кажа, че тя е умряла бързо. Една минута… най-много минута и половина. Извърших изключително внимателно аутопсията, но не открих нищо, което да предполага, че жертвата е трябвало да изтърпи някаква физическа болка преди смъртта, освен, разбира се, паниката, която настъпва със задушаването.

— Тогава всичкият садизъм е бил извършен след смъртта?

— попита Карлос.

— Точно така.

— Но в това няма абсолютно никаква логика, по дяволите

— каза капитан Блейк.

— И аз мисля така, Барбара.