Галерия на мъртвите

21

— Готов сте, господин Дейвис — каза дребничката медицинска сестра, когато извади иглата от дясната ръка на Тимъти Дейвис. Въпреки че беше трийсетгодишен, Тимъти даваше кръв за пръв път. Процесът беше изненадващо безболезнен и лишен от стрес, макар че той примига смутено няколко пъти, когато видя спринцовката.

— О, моля ви, не позволявайте големината на иглата да ви уплаши, господин Дейвис — беше му казала сестрата, предлагайки му една от най-успокояващите усмивки, които беше виждал. На табелката с името й пишеше Роуз Аткинс.

Преди да се регистрира онлайн преди три седмици, когато прочете всичко за кръводаряването, Тимъти Дейвис беше използвал домашен комплект, за да разбере каква е кръвната му група. В обяснението, което беше намерил, пишеше, че причината да се използват дебели игли, е, че те свеждат до минимум щетите, които понякога се причиняват на червените кръвни телца, докато минават през иглата. Обяснението обаче не ги направи по-малко страшни.

— Няма, госпожо — прошепна Тимъти; — Иглата изобщо не ме плаши.

— Госпожо? — Светлосините очи на сестрата блеснаха от съмнение и усмивката й стана въпросителна. — Моля ви, кажете ми, че не изглеждам толкова стара.

— О, не, госпожо — отговори Тимъти с тон на искрено извинение. — Моля ви, не се обиждайте. Нямах предвид нищо лошо. Само така си говоря.

Тимъти Дейвис беше свикнал да се обръща по този начин към другите хора, защото така го бяха възпитали родителите му.

Въпреки че сега живееше в Аризона, той беше роден в град Медисън, Алабама. Баща му беше афроамериканец, а майка му — индийка от Азия. Родителите му бяха бедни като църковни мишки и двамата трябваше да работят на две места, за да хранят и обличат Тимъти и двете му по-малки сестри Айрис и Бетси. В училище той се представяше далеч над средното ниво, но за едно бедно афроамериканче от Медисън далеч над средното ниво пак не беше достатъчно.

Каквото и да искаха медиите да вярват или каквото и да си мислеше светът, расовото неравенство все още беше живо и процъфтяваше в Съединените щати, особено в Алабама, който се нареждаше на четвъртото място в списъка с най-расистките щати в Америка. Тимъти, сестрите и родителите му много добре знаеха това. Той беше наследил почти всичките физически черти на баща си, с изключение на светлокафявите очи, които определено бяха от страна на майка му.

— Винаги бъди учтив, синко — казваше баща му, когато Тимъти беше малко дете. — Винаги бъди учтив. Какъвто и да станеш, когато пораснеш, винаги се дръж с уважение към другите, чуваш ли? Чернокожи, бели, жълти, няма значение, но най-вече с белите. Не им давай причина да те мразят още повече, синко, чуваш ли? Винаги наричай жените „госпожо”, а мъжете — „господине”. Не бъди слабохарактерен, синко, но не бъди и нагъл. В този живот хората ще се опитват да те унижат, о, да, ще го направят. Ще се опитват, при това усилено, затова се старай, направи всичко възможно, чуваш ли? Винаги се старай. И когато ти кажат, че не е достатъчно, защото непременно ще ти го кажат, ти се старай още повече. Разбираш ли, Тим? Старай се още повече, синко.

Тимъти Дейвис се вслуша в думите на баща си и винаги се стараеше във всичко, което правеше. И когато стана първият член на фамилията, който завърши гимназия, баща му поиска да напусне Алабама.

— Не стой в тази затънтена земя, синко. Ти заслужаваш нещо по-добро, чуваш ли? Заслужаваш много повече от Алабама и Дълбокия юг. Вече си мъж. Ти изплати дълга си тук и сега не дължиш никому нищо. Не. Майка ти вече я няма на този свят, но те гледа горе от небето и се гордее с теб като мен, синко. Тя иска да знаеш, че е време да продължиш по-нататък към по-хубави неща, чуваш ли? Да заминеш далеч от тази земя. Ти имаш шанс какъвто никой от нас нямаше, затова послушай баща си и го слушай добре. Намери колеж далеч от тук. Някъде, където белите и черните хора не се мразят или поне не както се мразят тук, синко. Някъде, където цветът на кожата няма да ти попречи да станеш такъв, какъвто искаш.

Тимъти отново послуша баща си и кандидатства само в колежи, които се намираха в смятания за най-малко расистки щат в САЩ — Калифорния. След като беше приет във всичките пет университета, в които кандидатства, той избра да се запише в Колежа по машинно инженерство към Калифорнийския университет в Бъркли. И там, по време на втория семестър, Тимъти се запозна с Ронда, момичето, което пет години по-късно щеше да стане негова съпруга.

— Не беше толкова зле, нали? — попита сестрата, почиствайки капчицата кръв, която бликна, след като извади иглата от ръката на Тимъти.

— Не, госпожо. Изобщо не беше зле. Мислех, че ще ме боли, но сгреших.

Медицинската сестра се усмихна още веднъж. Всъщност й беше приятно, че той я нарича „госпожо”, особено със силния си акцент от Алабама, но в него имаше някаква тъга, тъмна меланхолия в очите му, която беше трудно да не забележиш.

— Наред ли е всичко, господин Дейвис? — попита тя, докато залепяше пластир на ръката му, преди да я превърже.

— О, да, госпожо, всичко е чудесно.

Тимъти Дейвис беше ужасен лъжец и не беше необходимо да си експерт, за да го прозреш, но въпреки загрижеността си сестра Аткинс не мислеше, че е нейна работа да настоява за отговори.

— Трябва да държите превръзката на ръката си половин час, а пластира — шест часа — посъветва го тя.

— Да, госпожо. Ще го направя.

— През остатъка от деня може да се чувствате уморен — продължи сестрата, докато помагаше на Тимъти да стане, — дори безсилен, затова никакво вдигане на тежки предмети или напрегната работа, чувате ли?

Той кимна.

— Абсолютно, госпожо.

Роуз Аткинс го насочи по малкия коридор към следващата стая — „бюфетът със закуските”, както я наричаха всички, които работеха в кръвната банка.

— Моля, вземете си колкото искате курабии и сок. Това ще ви помогне да възвърнете нивото на кръвната си захар. Между другото, вегетарианец ли сте?

— О, не, госпожо.

— Добре, тогава, щом се приберете вкъщи, яжте храна, богата на желязо, като червено месо, риба, пиле или дори овесени ядки със сушени плодове, за предпочитане стафиди. Починете си, пийте много течности и утре ще бъдете като прероден.

— Много ви благодаря за помощта, госпожо. Наистина съм ви признателен.

Докато сестра Аткинс се отдалечаваше, Тимъти Дейвис почувства, че в тялото му се разлива приятна топлина. Беше необходимо само едно добро дело. Сега кръвта му можеше да помогне за спасяването на нечий живот. Може би не само на един. Той обаче не знаеше, че това добро дело ще му струва живота.