Галерия на мъртвите

75

Хънтър се претърколи по гръб. Трейси лежеше неподвижно. Дишането й беше учестено и тялото й блестеше от пот. Гърдите й се повдигаха и отпускаха в лудешки ритъм, сякаш се задъхваше и задушаваше.

— О, Боже мой! — възкликна тя, когато най-после успя да си поеме дъх. — Мисля, че се нуждая от цигара.

Хънтър обърна глава и я погледна.

— Ти не пушиш.

— След това сега може и да пропуша.

Двамата се засмяха.

— Нямам нищо против и чаша вода — добави Трейси. — Последвана от истинско питие.

— Да, би било хубаво — съгласи се той.

— Ще налея по едно. Веднага щом краката ми престанат да треперят.

Те пак се засмяха.

Трейси донесе питиета и после се любиха отново… и отново… и отново.

Докато лежаха един до друг, твърде изтощени, за да помръднат, Трейси се усмихна.

— Знаеш ли кое беше най-невероятното нещо тази вечер? — Тя замълча и после се поправи: — Искам да кажа второто най-невероятно нещо.

— Кое?

— Телефонът ти не иззвъня. Нито веднъж.

— Ако няма нова жертва, няма причина да звъни — отговори Хънтър и сключи ръце зад главата си.

Колкото и да беше заинтригувана, Трейси не попита нищо повече. Само го погледна с интерес. Ако искаше да говори, Хънтър щеше да й каже.

— В задънена улица сме — продължи той. — Разследването не стига доникъде. ФБР, ние, криминалистите… в момента не знаем в каква посока да се отправим.

Трейси се претърколи настрана и се подпря на лакът. Погледът й беше прикован в Хънтър.

Той гледаше в тавана.

— Чувството е ужасно — каза Хънтър и макар да имаше такъв вид, сякаш щеше да добави още нещо, не го направи.

Трейси продължи да мълчи. Професията на Робърт не печелеше от коментари, изразяващи позитивно мислене, от сорта на Сигурна съм, че ще го хванете накрая или Ти можеш да го направиш. Вярвай в себе си.

Причината Хънтър да се отвори пред нея, макар и само с две-три изречения, беше, че чувстваше необходимост да изпусне малко пара, а не защото търсеше утеха или насърчение. Трейси много добре знаеше това. Хънтър знаеше, че ако иска да говори, тя е готова да го изслуша.

Той мълча твърде дълго и Трейси разбра, че разговорът на тази тема е приключил.

— Предполагам, че няма да си свободен утре по някое време, нали? — попита.

— Възможно е. Защо?

Тя се премести и сложи глава на гърдите му.

— Мисля, че споменах, но само за една седмица собствениците на двете най-големи книжарници за комикси в Съединените щати отварят врати за частните си колекции. Имат някои от най-редките комикси, които са издавани някога. Знам, че вероятно не си падаш по комикси, но се питах дали искаш да дойдеш с мен? Утре е последният ден.

— Не знаех, че харесваш комикси — отговори Хънтър.

— Не съм колекционер или нещо подобно, но ценя това изкуство, творчеството и въображението, вложени в него. Освен това такава възможност се предоставя много рядко. — Тя се отдръпна от Хънтър, претърколи се по корем и се подпря на лакти. — Хайде, ще бъде забавно. Не е необходимо да стоим дълго. — Устните й отново се разтеглиха в закачлива усмивка. — После може пак да дойдем тук.

— Когато бях по-млад, четях много комикси — разкри Хънтър. — Много по-млад.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Дори имах любим комикс.

— Кой?

— Боя се, че не е много известен. „Морбиус”.

— Какво? — Трейси отметна глава назад. — Живият вампир?

Изненадата му беше искрена.

— Е, добре, сега наистина съм изумен.

— Щом харесваш комикс като „Морбиус”, тогава трябва да дойдеш — заяви Трейси с вълнение в гласа.

Хънтър знаеше, че тя е права. Вероятно щеше да бъде забавно.

— Разбира се. Защо не? — съгласи се той. — Какъв час имаш предвид?

— Ами, утре имам лекция в десет сутринта. След това съм свободна, но бих искала да боядисам косата си, ако е възможно. Корените ми започват да се виждат. — Тя наклони глава, за да докаже твърдението си.

Хънтър изведнъж се вцепени.

Понякога… не, повечето пъти, той самият не можеше да обясни как работи мисловният му процес. Нещата му хрумваха неочаквано. Мозъкът му установяваше най-неясните и незначителни връзки, задействан от думи, образи, звуци или нещо друго. И тогава, докато беше в леглото с Трейси, се случи точно това.

— По дяволите.

Трейси го погледна ужасена:

— Толкова зле ли изглежда косата ми?

Хънтър скочи от леглото и започна да се облича, колкото можеше по-бързо.

— По дяволите — повтори той и изтича от апартамента на Трейси.