Галерия на мъртвите

48

Самолетът „Дасо Фалкон” кацна на писта номер три на международното летище в Тусон точно един час и двайсет и една минути, след като беше излетял от Лос Анджелис.

— Вече инструктирах един от нашите екипи в Куонтико да изготви проучване в историята на изкуството — каза агент Ерика Фишър на Хънтър и Гарсия, докато частният самолет рулираше по пистата. — Ако убиецът наистина възприема убийството като форма на изкуство и използва местопрестъпленията като платна, тогава има вероятност да черпи вдъхновение от произведенията на някой друг. Инструктирах екипа да търси художници, които са изобразявали насилие… сцени на обезглавяване, одиране на тялото, избождане на очите, скалпиране, методи на мъчения… всичко по тази тема.

— Дано екипът ви няма нищо против тежката работа — отбеляза Хънтър. — В повечето периоди на историята на изкуството са изобразени насилие и мъчения. От древното и средновековното изкуство до Ренесанса и неокласиката… чак до днес.

— Да не говорим за религиозното изкуство — добави Карлос, — което изобразява много насилие и изтезания.

— Нашият екип е най-добрият в работата си — увери го агент Фишър. — Ако убиецът основава престъпленията си на някое съществуващо произведение на изкуството, те ще го намерят.

Двигателите на самолета замлъкнаха и до него се приближи и спря черен джип „Юкон”. Шофьорът, висок афроамериканец, който приличаше повече на суперзвезда от Националната футболна лига, отколкото на агент на ФБР, поздрави всички долу до стълбичката на самолета.

— Специален агент Уилямс? — попита той, когато четиримата пътници слязоха.

— Да, аз съм. Уилямс пристъпи напред.

— Аз съм Майк Брандън, специален агент, който отговаря за оперативния офис на ФБР във Финикс. Говорихме по телефона. — Те си стиснаха ръцете. — Добре дошли в Аризона и Тусон.

Официалната централа на ФБР се намираше на Пенсилвания Авеню 935 във Вашингтон, само на няколко преки от Белия дом и точно срещу Главната прокуратура на САЩ от другата страна на улицата. Академията и изследователски център на ФБР, смятана от мнозина за истинския щаб, беше близо до град Куонтико, в окръг Стафорд, Вирджиния. Освен тях ФБР имаше петдесет и шест оперативни офиса, разпръснати из петдесетте американски щата. Много от офисите контролираха и по няколко сателитни клетки в няколко подбрани града, известни като „резидентурни агенции”. В Тусон нямаше резидентурна агенция и най-близкият оперативен офис беше във Финикс, на сто и седемдесет километра.

— Надявам се, че имате повече информация за нас — каза агент Уилямс, когато всички тръгнаха към джипа.

— Да — отговори агент Брандън. — Информация продължава да постъпва. Трупът беше открит едва преди няколко часа и къщата е голяма. Криминалистите все още извършват оглед на местопрестъплението и вероятно ще бъдат там до утре, може би дори по-дълго. Твърде рано е да се каже точно. Намериха настолен компютър и лаптоп, и двата защитени с пароли. Вече пътуват към експертите ни от отдел „Информационни технологии” в Куонтико.

— Мобилен телефон? — попита Гарсия.

— Не, още не са намерили.

Всички се настаниха в джипа и агент Брандън им раздаде по една папка.

— Името на жертвата е Тимъти Дейвис — започна той. — Трийсетгодишен машинен инженер в „Рейтеон”.

Хънтър присви очи.

— „Рейтеон”? Оръжейната фирма?

— Официално те са фирма, която изпълнява поръчки на отбраната и националната сигурност — отвърна агент Брандън, — но да, произвеждат оръжия наред с другите неща.

— Жертвата е машинен инженер, работил във фирма, която изпълнява поръчки за отбраната и националната сигурност? — попита Карлос.

— Точно така.

— Е, тогава ви желая успех с разбиването на паролите на компютъра и лаптопа му.

Материалите в папките, които агент Брандън раздаде на всеки, започваха с портретна фотография на жертвата.

Образът ги накара да се замислят върху един нов факт.

Дотогава никой от тях нямаше представа, че новата жертва на Хирурга е афроамериканец.

Жертвите от различни раси бяха рядко срещана тенденция сред серийните убийци. Мотивите на онези, които преминаваха от един тип жертва на друг, обикновено бяха твърдо вкоренени в сексуално удовлетворение. Жертвите им, независимо от расата, често бяха или секструженички, които убийците можеха да отмъкнат анонимно от улицата, или от общността на ЛГБТ¹, които обикновено забърсваха в клубове или барове. Но дори серийните убийци, които избираха жертви от различни раси, обикновено се придържаха към един и същ пол, и взимаха на прицел или само жени, или само мъже. Двойното преминаване — от жена на мъж и от една раса на друга — беше изключително рядко. Още един факт, който правеше уникален Хирурга.

— Късметът почука на вратата в пет и четирийсет вчера следобед — продължи агент Брандън.

— Късметът? — попита агент Фишър.

— Полицията в Тусон получила обаждане от един от съседите на господин Дейвис — поясни агент Майк Брандън.

— Някой си Кристофър Пендълтън, който от прозореца си видял непознат да влиза в къщата на господин Дейвис. Господин Пендълтън трябвало да бъде на почивка до вдругиден, но се наложило да се върне вкъщи, защото го повикали спешно на работа.

Всички в джипа се спогледаха озадачено.

— Пет и четирийсет? — попита агент Уилямс.

Агент Брандън погледна часовника си.

— Да, по-точно пет и четирийсет и две.

— Добре.

— След обаждането диспечерът изпратил патрулната кола на адреса на господин Дейвис — продължи агент Брандън. — Двамата полицаи от Тусон влезли в къщата през предната врата, която била оставена отключена, и чули шум от мазето. Слезли да проверят и попаднали на мъж, който стоял над безжизненото тяло на Тимъти Дейвис. Арестували го на място.

— Има ли име мъжът? — попита Фишър.

— Сигурен съм, че има — отговори агент Брандън, — но не е проронил нито дума, откакто е задържан, и тъй като полицията в Тусон има изрична заповед да не го разпитва, не знаем нищо. Чакат вас.

— Не е проронил нито дума?

— Не. И все още няма адвокат.

— И не е носел никакви документи за самоличност в себе си? — настоя агент Фишър. — Шофьорска книжка, кредитна карта, номер на социална осигуровка… нищо?

— Не. Нито портфейл. Само няколко банкноти на щипка.

— Отпечатъци?

Агент Брандън поклати глава.

— Не е в системата. Не знаем нищо за този човек.

— И къде е той сега?

— Държат го в полицейския участък на Алвернън Уей в Тусон.

— Е, тогава да отидем да говорим с този загадъчен тип — рече агент Фишър.

Агент Брандън запали двигателя и включи на скорост.

— Между другото, снимките на местопрестъплението са в отделен кафяв плик най-отзад в папката.

Хънтър, Гарсия и двамата агенти на ФБР извадиха съдържанието на плика и на лицата им се изписа изненада.

Първата снимка показваше трупа на Тимъти Дейвис, положен върху болнично легло. Също като предишните три жертви и той беше съблечен гол и оставен да лежи по гръб, с ръце, естествено отпуснати до торса. Краката му бяха изопнати и глезените се допираха. Болничното легло изглеждаше малко странно, но онова, което изненада всички, беше, че тялото изглеждаше недокоснато. Тимъти Дейвис не беше одран, нито скалпиран. Очите му не бяха изтръгнати от черепа. Ръцете и ходилата не бяха отрязани. На пръв поглед нямаше видими рани, разрязвания или дори драскотини по тялото. След това обаче те прелистиха на втората снимка от местопрестъплението — кадър отблизо на вътрешната страна на левия крак на жертвата. Там, в областта на слабините, се виждаше малко убождане и синина. Третата снимка беше на лицето в едър план. Очите и устата на Тимъти Дейвис бяха затворени и изражението на лицето му беше спокойно, сякаш от известно време беше очаквал смъртта и се радваше, че най-после е дошла.

— Убиецът не е взел нищо? — попита агент Фишър. — Никакви части от тялото?

Агент Брандън я погледна учудено.

— Няма значение — каза тя и поклати глава.

— Ако се питате за болничната количка на снимката — добави агент Брандън, докато караше към изхода на летището, — тя е на жертвата.

Останалите го погледнаха.

— Съпругата му е починала преди три седмици и половина — обясни той. — Борила се с рак на панкреаса от известно време. Доколкото разбрах, щом потвърдили, че не може да се направи нищо повече, тя избрала да свърши дните си у дома, при съпруга си, а не в болница. Господин Дейвис оборудвал къщата и затова има болнично легло. Напуснал работата, за да бъде до нея.

— Имат ли деца? — попита Хънтър.

— Не.

Всички отново насочиха вниманието си към снимките в папките. Четвъртата и последна фотография пак показваше Тимъти Дейвис в цял ръст на леглото.

— Какво става с аутопсията? — попита агент Уилямс.

— Доктор Морган, главният съдебен лекар на окръг Пима, вероятно я извършва в момента — отговори агент Брандън. — Говорих с него по телефона. Той ще ми се обади веднага щом приключи.