Галерия на мъртвите

6

Когато ставаше дума за местопрестъпления, не беше изненадващо, че Хънтър и Гарсия бяха известни с това, че имат „дебела кожа”. Те бяха виждали повече кървави и жестоки последици от убийства от повечето детективи в цялата история на лосанджелиската полиция. Малко актове на насилие можеха да ги разтърсят. Онова, което видяха тази вечер в спалнята на Линда Паркър, беше едно от тях.

— Какво е това, по дяволите? — Карлос изрече почти несъзнателно думите. Въпреки богатия му опит, мозъкът му трудно възприемаше образите, които улавяха очите му.

Всичко в това местопрестъпление беше смущаващо, започвайки с температурата в стаята.

В Лос Анджелис най-високата средна температура през март беше четиринайсет градуса, но в стаята беше два, най-много пет градуса.

Гарсия скръсти ръце пред гърдите си, за да се стопли, но необичайно ниската температура беше само началото. Стаята пред тях беше оплискана в тъмночервено — подът, килимът, завесите, мебелите, леглото, стените… всичко, и въпреки това всичката тази кръв не беше нищо повече от глупава шега в сравнение с централната фигура.

Трупът на Линда Паркър беше оставен на леглото, чиято табла бе допряна до южната стена. Жертвата лежеше по гръб, върху напоени е кръв чаршафи, които някога са били бели. Ръцете й бяха под торса, а краката й — естествено изпънати, но крайните части на четирите й крайника липсваха. Ходилата й бяха отрязани в глезените, а ръцете — в китките, но това също не беше толкова ужасяващо, колкото най-обезпокоителния акт на убиеца.

Тялото на Линда Паркър беше одрано. Беше останала гротескна маса от кафеникавочервена мускулна тъкан и оголени органи и кости. Миризмата на разлагаща се плът отравяше въздуха в спалнята.

— Добре дошли във вашия нов кошмар, момчета.

Странният поздрав беше отправен от Кевин Уайт, четирийсет и осем годишният водещ криминалист на местопрестъплението, който стоеше от едната страна на леглото. Той беше висок метър седемдесет и пет, със светлокафяви очи под гъсти, рунтави вежди. Косата му, в момента покрита с качулката на предпазния му гащеризон от тайвек, беше руса и оредяла на темето. Маската му закриваше дълъг нос и тънък мустак, който повече приличаше на прасковен мъх, отколкото на косми на лице. Кевин Уайт беше много опитен криминалист, който бе работил с Хънтър и Гарсия на няколко местопрестъпления. Той беше и експерт по криминална ентомология.

Срещу леглото стоеше фотограф, който снимаше трупа, опитвайки се да го обхване от всички възможни ъгли. На всеки две-три изщраквания, преди да продължи работата си, той спираше, поклащаше глава и после отместваше поглед встрани за момент, явно борейки се с гаденето.

Хънтър и Гарсия най-после влязоха в стаята, като внимаваха да отбягват разпръснатите локви засъхнала кръв върху дъските на пода, и се приближиха до леглото.

Уайт им даде още няколко секунди, за да възприемат сцената, и после отново заговори:

— Тук сме от малко повече от половин час — обясни той. — И както ясно виждате, ще трябва време, докато обработим напълно това местопрестъпление, но ще ви кажа малкото, което открихме досега. — Уайт кимна към климатика на стената срещу него. — Климатикът беше пуснат на максимум, когато дойдохме тук. Затова стаята е като хладилник.

— Убиецът е искал да съхрани трупа? — попита Хънтър.

— Може би — съгласи се Уайт. — Но независимо дали намерението му е било такова или не, ниската температура е направила точно това.

На лицата на двамата детективи се изписа заинтригуваност.

— Ще трябва да изчакате резултата от официалната аутопсия за по-точна преценка на часа на настъпването на смъртта — продължи Уайт. — Но на тази температура нормалният процес на разлагане се забавя с трийсет-четирийсет часа. Имайки предвид, че следсмъртното вкочаняване току-що започва, бих казал, че е убита някъде преди четирийсет и петдесет и два часа.

— Това означава понеделник вечерта — отбеляза Гарсия, поглеждайки партньора си. — Лейтенант Джарвис ни каза, че майка й е говорила с нея за последен път в понеделник следобед. — Той отново се обърна към Уайт. Преценката ти изглежда точна, Кевин. Може да заложиш парите си на нея.

В очите на Уайт блесна гордост.

— Температурата, заедно със затворените прозорци в цялата къща, биха обяснили и липсата на бръмчене на мухи месарки. — Той замълча и погледна трупа на леглото. — Тялото й вече би трябвало да се е смалило.

При нормални обстоятелства, дори през нощта, ако трупът бъде оставен на произвола на природните стихии навън или на закрито, за минути го нападат мухи месарки. Те съсредоточават усилията си в устата, носа, очите и отворените рани. В случая с одрания труп цялото тяло представляваше отворена рана и следователно беше хранителна среда за мухи месарки. Само за няколко часа те биха снесли един милион яйца върху трупа. Яйцата биха се излюпили за двайсет и четири часа и за едно денонощие ларвите на тези яйца биха умалили човешкото тяло наполовина. Хънтър и Гарсия знаеха това много добре.

— За съжаление — продължи Уайт — за причината за смъртта ще трябва да изчакате доклада от аутопсията. Аз мога само да ви кажа, че няма видими прободни рани или дупки от куршуми. Няма очевидни следи и от удар с тъп предмет по главата. Изглежда, няма и счупени кости, разбира се, с изключение на отрязаните ръце и ходила. Гръдният й кош изглежда непокътнат и вратът й не е прекършен.

— Умряла е от загуба на кръв? — предположи Карлос.

— Има голяма вероятност да е умряла от това — съгласи се Уайт. — Но както казах, докладът от аутопсията ще изясни нещата.

Двамата детективи се умълчаха за момент.

— Не намерихме никоя от липсващите части на тялото — добави Уайт. — Нито ръцете, ходилата или кожата, но все още не сме имали време да претърсим цялата къща.

— Има ли начин да се определи дали това варварство е било извършено, докато жертвата е била жива? — попита Гарсия.

— Не със сигурност — отвърна Уайт. — Не искам да се повтарям, Карлос, но ще трябва да изчакате доклада от аутопсията за по-точен отговор.

Гарсия огледа стаята още веднъж. Съдейки по количеството кръв навсякъде, нямаше да се изненада, ако докладът от аутопсията разкриеше, че жертвата е била жива, когато кожата й е била одрана. Дори да беше така обаче, за него пак нямаше логика.

— Не разбирам. Каква е всичката тази кръв навсякъде? — Той погледна партньора си, но отправи въпроса към всеки, който имаше желание да отговори. — И из цялата стая. Това не е артериален кръвоизлив. Всички го виждаме. — Карлос се приближи до източната стена и се вгледа в продълговатото петно кръв там. — Сякаш е размазана нарочно.

— Много е вероятно да е така — съгласи се Уайт.

Хънтър пристъпи към леглото и се втренчи в остатъците от лицето на Линда Паркър. Без кожа, онова, което бе останало, беше ужасяващо и в същото време хипнотично.

В резултат на повече от четирийсет часа престой в обикновена среда, дори на ниска температура, тънкият пласт мускули между лицевите кости и кожата беше потъмнял в странен оттенък на кафяво, сякаш беше леко обгорен от огън. Хрущялът на носа беше на мястото си, но клепачите и устните ги нямаше и венците, зъбите, челюстта, черепният свод и очните кухини бяха оголени. Убиецът не беше извадил очите, но и тях вече ги нямаше. По-голямата част от стъкловидното тяло — прозрачната, подобна на желе тъкан, която изпълва очната ябълка зад лещата на окото — беше изсъхнала. В резултат на това очите на Линда Паркър се бяха смалили и почти изчезнали от орбитите.

— Премествали ли сте я? — попита Хънтър.

— Не, още не — отвърна Уайт. — Чаках вас да видите тялото така както е намерено, защото ако се вгледате внимателно, не изглежда така, сякаш убиецът я е одрал напълно.

Робърт отстъпи крачка назад и наклони глава настрана.

— Прав си — каза. — Изглежда така, сякаш на гърба й е останало парче кожа.

Гарсия отиде до партньора си.

— Странно. Защо убиецът ще одере повечето й кожа, но ще остави едно парче на гърба?

— Хайде да видим, а? — предложи Уайт и заобиколи от другата страна на леглото. — Ще ми помогнете ли, момчета?

— Разбира се.

Фотографът се премести в другия край на стаята, за да не им пречи.

— Нека я повдигнем в седнало положение, доколкото можем — рече Уайт и кимна на двамата детективи, които отвърнаха със същото. — На три… Едно, две, три.

Тримата надигнаха трупа от леглото и наклониха глави настрана, за да погледнат гърба на жертвата.

Най-после видяха парчето кожа и се вцепениха.

— Господи! — възкликна Уайт. — Какво е това, по дяволите?