Галерия на мъртвите

94

Първото нещо, което мъжът инструктира агент Фишър да направи, беше да смени обувките си и да си сложи много по-удобни. Думите, които той употреби, бяха: „Обувки, с които можеш да бягаш.” След това й заповяда да вземе обичайното си оръжие, да се качи в колата си и да се включи в магистрала „Ю Ес-101” от Северна Лос Анджелис улица.

— Добре — каза агент Фишър, когато излезе на магистралата. — Къде отиваме от тук?

— Ще пътуваме до чудесно малко ранчо за коне, което открих.

— Защо?

— Защото е страхотно място за засада.

— Засада?

— Ще ти обясня, когато наближим.

Ерика знаеше, че трябва да кара мъжа да говори колкото може по-дълго. Докато говореше, той не можеше да нарани Хедър, а в момента това беше най-важното.

— Защо правиш това?

— Защото ти ме нарече „жалък нещастник” и тъп. Каза, че съм неспособен. Как мислиш, специален агент Фишър? Смяташ ли, че можеш да разпространяваш лъжи за хората и да не претърпиш никакви последици? Съжалявам, но не става така.

— Отвлякъл си дъщеря ми, защото искаш извинение? — недоверчиво попита агент Фишър.

— О, не, не. Вече е късно за извинение. Но когато му дойде времето, ще видиш какво искам. Вината не е моя, ако ти не си достойна за работата ми и интелектът ти е твърде ограничен, за да разбереш мащаба и важността на това, което правя.

— Имаш предвид колекционирането на части от човешки тела?

Мъжът не отговори.

— Какво? — притисна го агент Фишър. — Мислиш, че не сме се досетили? — Тя внимаваше да не звучи прекалено агресивно. Нямаше представа какъв е нравът му, но можеше да предположи. Щом се беше обидил толкова много, че да отвлече дъщеря й само защото Ерика го беше нарекла „нещастник” на пресконференция, кой знае на какво беше способен, ако го засегнеше в пряк разговор? — Уликите ти на латински бяха много умни. Отне ни известно време да ги разгадаем. Обмислихме няколко версии, но накрая стигнахме до истината.

— Радвам се, че най-после сте успели да разгадаете уликите, специален агент Фишър, но истинският въпрос е дали ги разбирате? Съзирате ли важността на онова, което правя?

— Не, не разбирам — призна агент Фишър. — Ти убиваш хора, за да вземеш части от телата им. Каква е великата визия тук? Какъв е грандиозният замисъл във всичко това?

— Ти наистина не разбираш, нали, специален агент Фишър? Ние живеем в прецакан свят, фалшив свят, където вече почти нищо не е истинско. Накъдето и да погледнеш, повечето от онова, което виждаш, е фалшиво, дори телата на хората — изкуствени скули, изкуствени устни, носове, коса, мигли, гърди, мускули, задници, фалшиви усмивки, изкуствени зъби, нокти, цвят на кожата, на очите, на косата… всичко. Животът ни не е нищо повече от една огромна лъжа. В интернет имаме хиляди приятели, но в реалния живот — само двама-трима. Преструваме се на такива, каквито не сме, за да смаем хора, които не харесваме. В киберпространството водим фантастичен живот — постваме снимки и статуси, които предполагат едно, а в действителност сме точно обратното. Лъжем, мамим, крадем, увъртаме, преструваме се… правим всичко, за да поддържаме фалшивата си външност, че сме доволни от себе си… доволни от живота си, без да съзнаваме, че именно лъжите, фалшът и преструвките ни правят нещастни. Колкото повече лъжем, толкова по-тъжни ставаме, но не можем да се спрем. Всички сме засмукани в този фалшив свят и никой не може да се измъкне, затова продължаваме да се преструваме и да лъжем. Всички сме измамници. Всичките. — Мъжът млъкна, за да си поеме дъх. — Аз? Аз съм само достатъчно прозорлив новатор, за да видя кое е реално, кое е най-важното и кое е истински ценното в този живот, но за съжаление не можем да колекционираме „истината”, затова реших да събирам следващото най-ценно нещо на земята. Истинската красота. Онази, която не може да бъде изфабрикувана, копирана или възпроизведена, независимо кой си и колко пари имаш.

„Карай го да говори “ — повтаряше си агент Фишър.

— Ти всъщност не съзнаваш какво си направил, нали? — попита тя.

— Много добре знам какво съм направил.

— Знаеш ли коя беше първата ти жертва, Кристин Ривърс?

Мъжът не отговори.

— Тя беше племенница на директора на НЦАНП към ФБР. Знаеш ли какво означава това? Означава, че Бюрото никога няма да спре да те търси. Никога.

Фишър замълча, оставяйки мъжа да осмисли думите й.

— Не излъгах, когато казах, че мрежата около теб се затяга — продължи. — Десетки агенти работят по случая, всеки обхваща различен аспект на разследването. Няма да можеш да се криеш вечно. По-скоро рано, отколкото късно ще стигнем до теб, но аз мога да ти помогна. — Гласът й придоби ласкав тон. — Моля те, само пусни дъщеря ми. Знам, че всъщност не искаш да я нараниш. Ти не искаш да нараниш едно невинно четиринайсетгодишно момиче, чието разбиране за този свят, този фалшив свят, който ти мразиш толкова много, не е като нашето. Моля те, пусни Хедър, и аз ще свидетелствам в твоя полза. Обещавам. Ще обясня на съда колко милостив си бил.

— Престани — ядосано я прекъсна мъжът. — Наистина ли мислиш, че можеш да ме спечелиш с твоите сантиментални приказки? — Той се изсмя. — Аз бях милостив, или патолозите ви не са го разбрали? Нямаше изтезания, нито болка или страдания. Щом те свършеха, полагах ги в най-почтителната позалегнали спокойно по гръб. Би трябвало да са ми благодарни. Знаеш ли защо? Защото аз ги обезсмъртих. А сега ти ми говориш, че ще ми помогнеш? Разсмиваш ме. Кой е жалкият сега, а? Колкото до това, че не съм способен да нараня невинен човек? Защо не попиташ Лусия, детегледачката на дъщеря ти?

Стомахът на агент Фишър се сви.

— Какво си направил?

— Да речем само, че имаше много кръв.

— Какво си направил? — Очите на Ерика се напълниха със сълзи.

— Един ден онова, което правя, ще бъде разбрано, специален агент Фишър. Колекцията ми ще бъде разбрана. Ще я възприемат като най-ценната колекция на планетата. Ще видиш. Само й дай време.

Агент Фишър чу тракане на клавиатура в слушалката си.

— Добре, приближаваш се до изход вдясно. Искам да завиеш.

Ерика изпълни указанията на мъжа, докато той й каза да спре до гъсти храсти встрани от черния път, по който караше от няколко минути. Бяха насред дивата пустош.

— А сега какво? — попита тя.

— Сега искам да се обадиш по телефона и да повикаш останалите от разследващия екип. Онези, с които беше в Тусон. Тримата. Кажи им, че имаш следа към заподозрян или каквото там искаш, но бъди убедителна, защото ще имаш само един шанс. Накарай ги да дойдат при теб. Ще нападнете скривалището на заподозрения.

Агент Фишър нямаше възможности за избор и трябваше да се подчини на заповедта.

— Смаян съм — каза мъжът, след като тя се обади на тримата. — Наистина сте се досетили за платформата „Оптум”.

Агент Фишър стисна очи от гняв. За да убеди Хънтър, Гарсия и агент Уилямс да дойдат при нея, тя им беше казала, че „Киберпрестъпност” са успели да проследят проникванията в платформата „Оптум”. Сега убиецът разбра, че ФБР знаят как е събирал информация за жертвите си. Дори ако успееше да се измъкне от тази каша, единствената им следа към убиеца беше изгубена.

— Все едно — продължи мъжът. — Сега ще чакаме. Не се тревожи. Ще те преведа през всяка стъпка. Дори ще ти нареждам какво да кажеш, ако ситуацията го изисква. И не се опитвай да вършиш глупости, защото имам очи навсякъде. Из цялото ранчо са монтирани камери и от мястото, където се намирам, мога да контролирам лампи, врати, шумове, всичко, което искам. Ти трябва само да следваш сценария точно както ти казвам и малката Хедър няма да се тревожи за големия лош мъж.