Галерия на мъртвите

66

След още две спирания за тоалетна и общо седем часа зад волана мъжът, когото във ФБР първоначално бяха кръстили Хирурга, най-после спря колата си на алеята пред дома си. Пътуването беше ужасно дълго и адски изтощително, но несъмнено си струваше всяка секунда, всяка капка пот и всеки затаен дъх. Последното му произведение беше изящно. Не се срамуваше да го признае. Ако можеше да му постави цена, трябваше да каже, че Тимъти Дейвис е най-безценната му придобивка досега — и най-вдъхновяващата.

Мъжът не можа да не се зачуди колко изумени ще останат полицаите, ФБР и дори съдебният лекар, когато аутопсията разкрие истинския мащаб на изобретателността и интелигентността му. Катетър, вкаран право в долната куха вена. Гениално. Работа на ненадминат ум. Сега те трябваше поне да признаят гениалността му, дори ако не я разбират.

Мъжът обожаваше играта на „остроумие”, която играеше. Гордееше се колко озадачаващи, подвеждащи и двусмислени са уликите, които беше оставил на всяко местопрестъпление. Така и трябваше да бъде. В случай като този той не се съмняваше, че ФБР ще се обърнат към отдела за поведенчески анализ към Националния център за анализ на насилствени престъпления, най-добрите, най-висшият елит, цветът, когато се стигнеше до разгадаване на ребуси. Но наистина ли беше така? Бяха ли вече разбрали нещо? Щяха ли някога да осъзнаят величието на представите му или да проумеят важност на работата му?

Колкото и да се наслаждаваше на играта, която беше създал, мъжът щеше да излъже, ако не признаеше, че беше малко разочарован от „елита”. Дотук нещата бяха едностранни. Той вече очакваше да види нещо по новините или да чуе нещо по радиото, или поне да прочете нещо във вестника или в интернет, но след повече от два месеца не беше прочел нито дума и не бе чул нито звук за работата си никъде. Дори след Лос Анджелис.

Вярно, не го беше грижа за котките. За него те бяха животни без цел. Само ядяха и спяха. Освен това бяха нелоялни и безсрамно се сприятеляваха с всеки, който им предложеше храна. Това обаче не беше достатъчна причина да ги убива. Мъжът признаваше това. Не, в Лос Анджелис той беше сложил котарака във фризера само за шоков ефект. Смяташе, че така ще подразни полицията и ФБР. Такава беше логиката на този луд свят — отнеми живота на човешко същество и хората може да се ядосат, но отнемеш ли живота на домашно животно, те ще се вбесят.

Но това не беше всичко. Също така само за шоков ефект мъжът беше облял стените, мебелите и цялата стая в кръв. И пак, дори след Лос Анджелис, никъде нямаше нито дума за работата му. Нещата обаче щяха да се променят. Той беше сигурен в това. Използването на репортера на свободна практика беше друга елементарна, но хитра идея.

— Сега вече не можете да отречете — каза мъжът на глас, докато гледаше очите си в огледалото за обратно виждане.

Пътуването му до Аризона се беше оказало още по-плодотворно, отколкото очакваше, защото по чист късмет той я намери в закусвалня за шофьори на камиони насред американската затънтена пустош.

Момиче.

Младо момиче.

Но идеално във всяко отношение.

От момента, в който видя снимката й, закачена на информационното табло в мазната закусвалня, мъжът разбра, че колекцията му ще се обогати с нов експонат. И сега, след като се беше върнал у дома, той трябваше само да я проучи, да измисли план и да го осъществи. Нямаше търпение да започне.