Галерия на мъртвите

20

След съвещанието с капитан Блейк и конферентния разговор с доктор Хоув детективите решиха отново да отидат в дома на Линда Паркър. И двамата искаха да огледат още веднъж местопрестъплението, но този път щяха да го направят необезпокоявани и сами.

— И така — рече Карлос, когато спря на алеята пред къщата. — Каква е другата вероятност, за която спомена?

— Моля? — Робърт погледна партньора си малко озадачено.

— В кабинета — отвърна Гарсия и леко врътна глава наляво. — Когато стана дума, че вероятно имаме работа с психопат, който е абсолютно безчувствен, ти каза, че има и друга вероятност, но не обясни нищо повече.

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към къщата.

— Най-обезпокоителната вероятност е, че убиецът може да не е толкова безсърдечен и безчувствен, както изглежда — отговори Хънтър, — но е достатъчно силен психически, за да може съзнателно да премине границата, когато поиска.

Гарсия спря до моравата пред къщата.

— Защо?

Робърт повдигна рамене.

— Може би за да докаже на нас или дори по-лошо, на себе си, че е способен да го направи, ако иска.

— Да докаже на себе си?

Хънтър кимна.

— Умовете на някои хора са странни, Карлос. Те биха се напънали до краен предел за всичко, включително жестокост, без друга причина, освен да докажат на себе си, че могат да направят нещо. Че го имат в себе си. Като самопредизвикателство.

Гарсия посочи къщата на Линда Паркър.

— Някой би отправил предизвикателство към себе си да направи онова?

— Дори по-лошо — отговори Хънтър. — Чувал си за Шахматния убиец, нали?

— Да, разбира се. Руснак. Александър… някой си.

— Пичушкин — потвърди Робърт. — Да, същият. Помниш ли историята му?

Карлос се замисли за момент.

— Помня, че той е бил пълен изрод. Спечелил прякора си, защото искал да убие толкова хора, колкото са квадратчетата на шахматната дъска, нали? Шейсет и четири?

Хънтър кимна.

— Всъщност не си е спечелил прякора, а сам се е кръстил така. И ти си прав — искал е да убие толкова хора, колкото са квадратчетата на шахматната дъска. Проблемът с него бил, че за разлика от повечето серийни убийци в историята, Пичушкин не бил мотивиран от някакво откачено чудовище в него, което не можел да контролира. Той не се борел с неудържим подтик, който лека-полека го завладявал с течение на времето, а просто един ден решил, че ще стане сериен убиец, така като ти и аз преди много време решихме, че искаме да бъдем ченгета. За него това било съзнателен избор, не последица от душевна борба.

— Като избор на професия?

— Да, може и така да се каже, но после става още по-странно. Има причина Пичушкин да е искал да стане сериен убиец.

— Каква?

— Много елементарна. Искал да върви по стъпките на своя герой.

Те стигнаха до входната врата на къщата.

— Герой?

Робърт кимна.

— Най-големият му идол бил убиец. Един от най-прословутите и продуктивни серийни убийци в Русия — Андрей Чикатило.

— „Канибала от Ростов”? — попита Гарсия.

— Същият. След като го залавят, Чикатило признава, че е убил петдесет и шест души между 1978-а и 1990-а година.

— Да, помня историята му. Изключителен садист, педофил и некрофил, нали? Изнасилвал жертвите си, след като осакатявал телата им, включително няколко деца.

— Да — потвърди Хънтър. — Когато руската милиция арестувала Шахматния убиец, попитали го защо го е извършил, защо е убил всичките онези хора. — Робърт направи пауза, за да подчертае липсата на логика в онова, което щеше да каже.

— Пичушкин отвърнал, че го е направил, защото искал да подобри рекорда от петдесет и шест убийства на Чикатило. Най-голямото желание в живота на Александър Пичушкин било да го запомнят като най-продуктивния сериен убиец в руската история. Жертвите му били всякакви — предимно възрастни мъже, но и жени, млади, стари, без значение. Той не бил мотивиран от непреодолим подтик да убива въз основа на вида на жертвата или нивото на насилие. Пичушкин искал да подобри рекорда. Това бил мотивът му.

Гарсия поклати глава на тази невероятна история.

— Много лудост в една малка глава.

Хънтър използва джобно ножче, за да счупи полицейския печат на външната врата на дома на Линда Паркър.

— Да. И тъй като искал да счупи рекорда, Пичушкин избрал едно число. Всяко число по-голямо от петдесет и шест вършело работа. Той бил много добър шахматист и се спрял на числото шейсет и четири, защото освен всичко щяло да му позволи да си избере и страхотен прякор. Прозвище, което със сигурност ще привлече вниманието на медиите не само в Русия, но и в целия свят.

— Шахматният убиец — съгласи се Карлос. — Трябва да призная, че името е доста интригуващо.

— Определено му е послужило добре.

— Е, направил ли го е? — попита Гарсия.

— Да убие шейсет и четирима души ли?

— Да, или да счупи рекорда на Чикатило?

— Тук историята става още по-иронична. Пичушкин казал на милицията, че е убил шейсет души. Не колкото цяла шахматна дъска, но щял да подобри рекорда на Чикатило и да стане най-продуктивния сериен убиец в историята на Русия дотогава. Проблемът обаче бил, че въпреки онова, което казал на милицията, потвърдени били само четирийсет и девет убийства, по-малко от онези в списъка на Чикатило. Черешката на тортата била, че този факт бил разкрит едва в съдебната зала, не преди това. И в съда, когато чул информацията за пръв път и осъзнал, че официално не е подобрил рекорда и няма да стане известен като най-продуктивния сериен убиец в руската история, Пичушкин абсолютно обезумял от ярост.

— Наистина ли?

— Не те занасям — увери го Хънтър. — Съдебният процес не беше толкова отдавна — през 2007-а. Ако потърсиш в интернет, ще намериш няколко видеоклипа с него в съда, в запечатана стъклена клетка на подиум, как абсолютно откача, крещи и удря по стъклото. Но не възразил срещу присъдата „виновен”. Протестирал срещу броя на убийствата. Крещял на съдията, че е извършил повече от петдесет и шест убийства и че рекордът е негов, а не на Чикатило.

— Това е безумие. Ще трябва да го видя.

— Александър Пичушкин е отличен пример за това какво зло може да направи някой, ръководен от чиста решителност. Психопатията му не била вродена, а придобита, самоналожена. Той не започнал живота си като емоционално безчувствен човек, а положил усилия да стане такъв, за да постигне някаква цел. И ако сега имаме работа с такъв вид убиец… — Хънтър не довърши изречението си.

Гарсия пак поклати глава.

— Знаеш ли какво, Робърт? Мисля, че вече не разбирам този луд свят.

Хънтър най-после отключи вратата и я отвори.

— Аз никога не съм го разбирал.