Галерия на мъртвите

2

— Добър вечер на всички.

Въпреки че имаше помощта на микрофон и мощна аудиосистема от високоговорители, професорът по психология в Калифорнийския университет госпожица Трейси Адамс разбираемо заговори с по-силен глас от обикновено. Тя стоеше пред пълната до краен предел аудитория със сто и петдесет места и когато бъбреха толкова много оживени гласове, мястото звучеше като огромен пчелен кошер. Публиката се състоеше не само от ентусиазирани студенти по криминология и криминална психология, но и от няколко други преподаватели, които също много се интересуваха да чуят лекцията тази вечер.

Пленителните зелени очи на професор Адамс зад старомодни очила „котешки очи” с черни рамки обходиха присъстващите.

— Ще започнем всеки момент, затова онези от вас, които още не са седнали, моля, намерете си места. Ще ви бъда много признателна — продължи тя, а после млъкна и търпеливо зачака.

Професор Адамс несъмнено беше интересна жена — интелигентна, привлекателна, интелигентна, харизматична, елегантна и интригуващо загадъчна. Не беше за чудене, че много от студентите й, и момчета, и момичета, бяха влюбени в нея, да не говорим за някои от колегите й. Тази вечер обаче професор Трейси Адамс не беше причината голямата зала за лекции, която се намираше в северозападната част на двора на Калифорнийския университет в Уестуд, да се пръска по шевовете.

Измина една минута, докато всички най-после се настаниха.

— Добре — каза тя. — Искам да ви благодаря, че дойдохте. Мога само да си мечтая за такова присъствие на всичките ми лекции…

В аудиторията се разнесе сдържан смях.

— Преди да започнем — продължи професор Адамс, — искам да ви представя малко информация за специалния гост тази вечер. — Очите й за момент се отместиха към високия мъж с атлетично телосложение, който стоеше вляво от подиума.

Мъжът, който беше пъхнал ръце в джобовете на панталона си, отвърна със свенлива усмивка.

Професор Адамс насочи вниманието си към записките пред нея на катедрата и после отново към публиката.

— Завършил е психология в Станфордския университет — започна тя. — Взима първата си научна степен на деветнайсет години. — Професор Адамс произнесе следващите три думи, като умишлено направи пауза между тях. — пълно отличие.

В залата се чу изненадан шепот.

— Той взима докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология на все още крехката възраст двайсет и три години, пак от Станфорд. Дисертацията му, която е озаглавена „Авангардно психологическо изследване на престъпното поведение”, става и все още е задължително четиво в НЦАНП към ФБР. — Кратка пауза. — За онези от вас, които не знаят или са забравили какво означава абревиатурата НЦАНП, това е Националният център за анализ на насилствени престъпления към ФБР.

Тя прегледа записките си и после отново вдигна глава.

— Въпреки че няколко пъти са му предлагали позиция като специалист по изготвяне на профили на престъпници в отдел „Поведенчески анализ” в НЦАНП, гостът ни тази вечер не е приел предложението, и е предпочел да работи в лосанджелиската полиция.

Отново изненадано шушукане, този път по-силно.

Професор Адамс изчака аудиторията да утихне и след това продължи:

— Като член на силите на реда в този град той прави светкавична кариера и става най-младият детектив за всички времена в лосанджелиската полиция. Оттогава рекордът му на разкриване на престъпления е ненадминат.

Тя замълча отново, този път за ефект.

— Гостът ни тази вечер е многократно награждаван детектив от специалната секция „Убийства”, която е елитно подразделение на отдел „Обири и убийства”, и е създадена да разследва само серийни, изключително жестоки убийства, които изискват много време, експертно мнение и богат опит.

Професор Адамс вдигна показалец, за да наблегне на следващите си думи:

— Но това не е всичко. Въз основа на квалификацията си по психология на престъпното поведение и факта, че нашият хубав град, изглежда, привлича особен вид психопати…

Всички в залата се засмяха.

— … гостът ни е назначен в още по-специализиран отдел на специалната секция „Убийства”. Всички убийства, които включват изключителен садизъм и жестокост, се определят от лосанджелиската полиция като свръхтежки престъпления. Гостът ни тази вечер върши работа, за която повечето детективи в страната биха дали дясната си ръка да не вършат. Той оглавява отдел „Свръхтежки убийства” (ОСУ). — Тя се обърна и отново погледна мъжа, който стоеше встрани от подиума.

Сто и петдесет чифта очи проследиха погледа й.

— Отне ми много време, докато най-после успях да го убедя да дойде в Калифорнийския университет като гост лектор и да ви говори по една от най-интересните теми в криминологията и криминалната психология — съвременния сериен убиец.

В аудиторията настъпи зловеща тишина.

— Тази вечер с огромно удоволствие ви представям детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция.

Публиката избухна в аплодисменти.

Професор Адамс направи знак на Хънтър да се приближи до нея.

Детектив Хънтър извади ръце от джобовете си и бавно изкачи трите малки стъпала, водещи към подиума. Погледна Трейси Адамс, която му отправи вдъхваща доверие усмивка, последвана от много чувствено, но почти незабележимо намигане. Той отмести поглед към аплодиращите го студенти и стеснително наведе глава. Не беше свикнал с тези неща.

— Успех — прошепна професор Адамс, даде му микрофона и напусна подиума по същия път, по който беше дошъл Хънтър.

Той изчака, докато аудиторията утихна.

— Бих искал да започна, като благодаря още веднъж на всички, които сте тук. Трябва да призная, че не очаквах толкова много хора.

Сега беше ред на Хънтър да погледне професор Адамс.

— Мислех, че ще говоря пред двайсет, най-много двайсет и пет студенти.

Присъстващите отново се засмяха.

Трейси Адамс се усмихна и повдигна рамене.

— Преди да започна, моля, позволете ми да ви обясня, че не съм добър оратор и определено не съм преподавател, но ще се постарая да ви разкажа онова, което знам, и да отговоря на въпросите ви.

Публиката отново избухна в аплодисменти.

Хънтър не беше сигурен какви са познанията на студентите и затова започна с някои основни определения — разликата между сериен убиец, спонтанен убиец и масов убиец. Подкрепи обясненията си с няколко примера на престъпни деяния, извършени наскоро в Съединените щати.

Той продължи, като представи на студентите списък от седем точки на етапите на серийния убиец, от така наречената Фаза на аурата — самото начало, когато бъдещият убиец започва да губи връзка с реалността, до депресията — големият емоционален срив, който в повечето случаи следва акта на убийството.

— Преди да преминем по-нататък — каза Хънтър, когато приключи с обясненията за последната фаза, и гласът му придоби много по-сериозен тон, — когато говорим за серийни убийства, най-важното нещо, което бих искал да запомните, е, че…

Той млъкна и бръкна в джоба си.

— Извинете — рече Хънтър и вдигна дясната си ръка към заинтригуваните слушатели. — Един момент. — Той изключи микрофона и го сложи на подиума, а после каза по мобилния си телефон. — Детектив Хънтър, ОСУ.

Докато слушаше обаждащия се от другия край на линията, очите му намериха Трейси Адамс. Думите бяха излишни. Тя разгада изражението му. Случвало й се беше да е до него, когато той бе получавал подобно обаждане.

— Не може да бъде — недоверчиво измърмори професор Адамс, а после отново се качи на подиума и се приближи до Хънтър. — Защо ли не съм изненадана, че това се случва точно тази вечер?

Робърт приключи с обаждането и се обърна към нея.

— Ужасно съжалявам, Трейси — каза с тих и сдържан глас. Видя разочарованието й. — Трябва да тръгвам.

Тя кимна с разбиране.

— Няма проблем, Робърт. Върви. Ще обясня на студентите.

Хънтър бързо слезе от подиума. Професор Адамс взе микрофона, въздъхна тежко и се обърна към озадачената публика.