Галерия на мъртвите

68

Фишър и Уилямс току-що се бяха присъединили към Хънтър и Гарсия до стената със снимките, когато в стаята влезе агент Брандън, който беше останал горе, за да даде нови указания на екипа криминалисти.

— Ти се оказа прав — каза той с оживен глас, поглеждайки Хънтър. — Заслужаваше си да проверим кръводарителските центрове в града. Тимъти Дейвис наистина е дарил кръв наскоро, всъщност вчера, в кръвната банка на „Червения кръст” в центъра на Тусон около единайсет часа сутринта. След като му взели кръв, го видели да разговаря с някакъв висок мъж в стаята със закуските. Информацията, която имаме, е, че са ги видели да излизат заедно от кръводарителския център, и тогава господин Дейвис е бил видян жив за последен път.

Агент Фишър погледна първо Хънтър, сякаш питаше: „Кога инструктира някого да провери кръводарителските центрове?“ След това отмести поглед към агент Брандън с друг неизречен въпрос: „И защо не?“. Накрая обаче успя да преглътне гордостта си и въпросът, който най-после зададе, не беше заядлив:

— Моля те, кажи ми, че кръвната банка в центъра на града има камери за наблюдение?

— Има — отвърна Брандън, но не им даде възможност да се зарадват. — Но за жалост не работят.

Какво? Шегуваш ли се? — Ерика Фишър имаше такъв вид, сякаш щеше да удари някого. — Колко удобно.

— Не — поясни агент Брандън. — Системата не работи от месеци. Не е спряла внезапно вчера.

— Месеци? — попита агент Фишър. Тонът й се повиши от раздразнение. — И не са я поправили досега?

— Говорим за „Червения кръст”, Ерика — опита се да я успокои Хънтър. — Това е доброволческа организация, чийто бюджет е ограничен в най-добрите времена. Ремонтът на системата от камери за наблюдение вероятно не е на много високо място в списъка с приоритетите им.

— Добре — отговори тя и вдигна ръце. — Пак ни трябват имената на всички, които са били дежурни в кръвната банка вчера сутринта, заедно с онези, които са били в стаята със закуските по онова време. Трябва да говорим с всичките, при това веднага.

Агент Брандън извади бележник от джоба си.

— Вчера в Центъра по кръводаряване са били дежурни три медицински сестри доброволки. Четвърти доброволец се е грижил за стаята със закуските. Според регистрите им по онова време в стаята със закуските е имало още трима души, но това още не е потвърдено. Единственият друг човек, който със сигурност е бил там с Тимъти Дейвис, е високият непознат, който не е регистриран в кръводарителския център.

— Не е регистриран? — учуди се агент Фишър.

Брандън поклати глава.

— Въпреки че е бил в стаята със закуските, където можеш да влезеш само след като дадеш кръв, никой не можа да го намери в списъка с донорите вчера. Високият непознат, изглежда, не е в системата им.

— Тогава как е влязъл в стаята със закуските?

— Може би и скенерът за ретина и системата им за разпознаване на гласа също са повредени — пошегува се Гарсия, въпреки че гласът му прозвуча сериозно. — Това е кръводарителски център на “Червения кръст”, агент Фишър, не Форт Нокс. В стаята е имало бисквити и сокове, не кюлчета злато. Вероятно е влязъл най-спокойно през главния вход. Никой не би разследвал присъствието му там, нали?

Преди Ерика да успее да отговори, Карлос се обърна към агент Брандън:

— Какво друго научи?

— Ами, четиримата доброволци, които са били дежурни вчера, са дежурни и днес. Трябва само да отидем в кръвната банка, за да говорим с тях. — Агент Брандън погледна Хънтър и кимна. — И криминалистите вече започнаха с огледа на живия плет. Ако си прав, с малко късмет може да открием нещо.

— Отворена ли е кръвната банка? — попита агент Уилямс.

Агент Брандън погледна часовника си.

— Да, отворили са преди малко.

— Добре, тогава да тръгваме — каза Фишър и посочи вратата.

Хънтър искаше да прекара повече време в стаята в мазето, но за предпочитане необезпокояван и сам. При дадените обстоятелства обаче нямаше какво друго да прави там.

Гарсия не се нуждаеше от втора покана. Той поне се зарадва, че ще се махне от къщата.

Всички излязоха и в същия момент мобилният телефон на агент Фишър иззвъня в джоба й. Когато тя го извади, Гарсия, който беше точно зад нея, зърна снимката на обаждащия се на екранчето. Изображението показваше усмихнатото лице на тийнейджърка със синдрома на Даун.

— О! — възкликна Ерика, правейки всичко възможно да прикрие безпокойството си, когато се обърна към групата. — Вие вървете. Ще ви настигна след минута.

Тя доближи телефона до ухото си и въпреки че говореше тихо, докато се отдалечаваше от всички, Гарсия чу първите й думи към момичето.

— Здравей, миличка, наред ли е всичко? — Гласът й беше изпълнен с тревога.

Останалите четирима заобиколиха къщата и се насочиха към алеята за коли. Карлос погледна агент Уилямс.

— Круела де Вил⁶ има дъщеря? — попита той, искрено изненадан.

Агентът кимна.

— Да. Хедър. На четиринайсет години е и е много сладка. И забавна. Ще се влюбиш в нея, ако я видиш.

— Еха. Нямах представа. Агент Фишър няма вид на майка, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Ерика не е лош човек, детектив Гарсия. Тя е само…

— Груба и огромен трън в задника? И престани с това „детектив”. Наричай ме Карлос. Сега сме като стари приятели. Познаваме се от… — Той погледна часовника си. — Почти двайсет и четири часа.

Агент Уилямс се усмихна.

— Да, Карлос, тя може да е груба понякога, но щях да употребя думата „всеотдайна”. Ерика е много силна жена, която преживя страшно много през последните няколко години. — Той поклати глава, за да покаже, че няма да разкрие повече. — Работата и дъщеря й са всичко, което й остана. Затова всеки ден, когато се събуди и вземе значката си, тя дава сто и десет процента от себе си. Да, за много хора Ерика може да е арогантна, нервна, нахакана, груба и несъмнено трън в задника понякога, но може да се обзаложиш, че винаги ще свърши работата си. И винаги ще ти пази гърба. В каквато и ситуация да се озовеш, ако се нуждаеш от нея, Ерика винаги ще те подкрепи.

Те седяха в джипа от десетина секунди, когато агент Фишър се присъедини към тях. Единственото останало свободно място беше до Гарсия.

— Наред ли е всичко? — попита той.

Агент Фишър се изненада. Не долови абсолютно никакъв сарказъм в гласа на детектива. Дори можеше да се закълне, че в думите му прозвуча загриженост.

— Да, всичко е наред, благодаря — отвърна тя с малко недоверчив тон.

Карлос се усмихна и Ерика отново не съзря цинизъм в усмивката му. Това я подтикна да разкрие малко повече:

— Не съм се прибирала вкъщи почти две седмици. Дъщеря ми искаше да чуе гласа ми.

— Хубаво — искрено каза Гарсия. — Къде живееш? Във Вашингтон?

Агент Фишър се усмихна.

— За нищо на света. Не. И аз живея в Калифорния. Всъщност не много далеч от Лос Анджелис.

— Наистина ли?

Ерика кимна.

— Във Фресно. Късно вчера научих, че ще летя за Лос Анджелис, и силно се надявах, че ще се върна у дома, макар и само за една нощ. Хирурга обаче имаше други планове. — Суровият й вид малко омекна. — Ти имаш ли деца?

— Не — отговори Карлос. — Със съпругата ми все още не можем да решим дали искаме деца.

Хънтър и агент Уилямс се бяха облегнали назад на седалките си и се наслаждаваха на сцената, която се разиграваше пред тях. Агент Брандън също се радваше на необичайно сърдечния разговор между двамата, който обаче не продължи дълго. Само след няколко секунди агент Фишър се върна към нормалното си държане.

— Защо все още не сме тръгнали? — обърна се тя към Брандън и очите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане. — Давай, давай, давай. Нямаме време за губене.

Агент Брандън включи на скорост и настъпи газта.