Галерия на мъртвите

87

Беше последният от двата свободни дни на Хънтър и Гарсия за пръв път от години. Робърт не ходеше на работа и прекарваше повечето си време в компанията на Трейси. Пренощува в апартамента й и макар че тя го покани да остане и следващата нощ, той учтиво отказа и й обясни, че иска да провери някои неща в базите-данни на ФБР.

Излъга. Мразеше да го прави, но искаше да кара по-полека с Трейси. Харесваше я… всъщност много, но в главата му се въртяха твърде много демони, за да се впусне във връзка като всеки обикновен човек. Хънтър се върна в апартамента си, чете няколко часа и накрая си легна.

Казано с прости думи, има два основни вида безсъние. Първият и най-често срещаният не позволява на човека да заспи. Колкото и да е уморен или колкото и тъмно и тихо да е около него, щом легне и затвори очи, умът му започва да препуска със скорост, която дори не знае, че съществува. Тялото е изтощено, но мозъкът е напълно буден. Никоя поза не е достатъчно удобна и постепенно сънят става неуловим като пословичното гърне със злато в края на дъгата.

Вторият вид безсъние е още по-омаломощаващ, защото отначало позволява на човека да заспи лесно. Разрешава му да изпадне в дълбок сън, който е характерен за първата една трета от времето, прекарано в сън, и после мъчително го събужда, сякаш в главата на човека прозвучава гневна пожарна аларма. Щом веднъж се събудят, повечето хора, които страдат от този вид безсъние, повече не могат да заспят отново до края на нощта.

За жалост Хънтър страдаше и от двата вида.

Той спа по-малко от два часа, когато мозъкът му реши да натисне бутона на пожарната аларма.

— О, я ме остави на мира — измърмори той, отвори очи и замаян от съня, се втренчи в тавана. Представи си как мозъкът му се смее: „Помисли си, че този път ще се наспиш, нали? О, Робърт, колко лесно можеш да бъдеш заблуден. — Хънтър се обърна на другата страна и отново затвори очи. Със силата на волята си призова съня да се върне, но това само накара мозъка му да се изсмее по-силно: — Какво правиш? Предизвикваш ли ме? И двамата знаем кой ще спечели тази битка, нали? Времето за сън свърши за теб, скъпи.“

Победен, Хънтър седна на ръба на леглото и запали нощната лампа.

Той прокле мозъка си, затътри се в банята и изми лицето си. Докато посягаше към халата си, окачен на кукичка до заграждението с душа, чу, че мобилният му телефон звъни, и се втурна към него.

— Детектив Хънтър, ОСУ.

— Робърт, обажда се Ерика. Имаме следа. — Гласът на агент Фишър трепереше от вълнение.

— Какво?

— Отдел „Киберпрестъпност” са успели да проследят външните връзки в проникването в платформата „Оптум”.

— Всичките ли?

— Да. Отне им близо три дни да проследят целия път, защото връзката е била препратена през пет различни локации. Доста умен ход, според отдел „Киберпрестъпност”, но не достатъчно умен. Всички връзки произлизат от едно и също място и познай какво? Мястото е в Калифорния. На по-малко от сто и шейсет километра от Лос Анджелис.

— Какво? Къде?

— Окръг Ривърсайд — отговори агент Фишър. — Имотът е старо ранчо за коне на юг от Скъл Каньон, на един час път с кола.

— Кой е собственикът?

— Навремето ранчото е било на някой си Томас Брюър, който починал преди девет години. Съпругата му умряла пет години преди него, а единственият им син бил убит в сражение в Ирак през 2005-а. Не е регистриран нов собственик. Мястото, изглежда, е било изоставено след смъртта на господин Брюър. Тръгваме веднага. Идваш ли?

Хънтър почувства, че в слепоочията му нахлу топлина, която бавно се разля из цялото му тяло.

— Какъв е адресът?

— Изпращам ти карта с координатите на телефона ти.