Галерия на мъртвите

88

След като Хънтър излезе на магистрала „Корона” в южна посока, отне му точно петдесет и две минути да стигне до изход номер 85, водещ към Индиан Трък Трейл. От там пътува още четири минути до шосе „Темаскал Каньон”. Две минути по-късно той подкара по черния път, който агент Фишър беше маркирала на картата, която му изпрати. Пътят беше тесен и неравен, заобиколен от хълмове, храсти и каменист терен. На небето се бяха събрали гъсти облаци. Нощта беше тъмна и не се виждаше нито една звезда.

Хънтър кара още осем минути, докато видя Гарсия, който стоеше по средата на пътя и му сигнализираше с фенерче. Карлос му направи знак да угаси фаровете и да спре до гъстите храсти вдясно, където вече бяха паркирани хондата сивик на Гарсия, шевролет малибу и ауди А6.

— Кога дойде тук? — попита Хънтър, когато слезе от буика си и вдигна ципа на якето си.

— Три минути преди теб — отговори Карлос. — Обадиха ми се в два часа след полунощ.

— И на мен. Е, какво знаем?

— Зад онези дървета. — Гарсия посочи група ниски дървета на няколко метра пред тях. — В тъмна нощ като тази фаровете се виждат от няколко километра. Само толкова можем да се приближим с кола, без да известим за присъствието си.

Те заобиколиха дърветата и изкатериха невисок, но стръмен хълм, обрасъл с шубраци. Агенти Фишър и Уилямс стояха приведени зад два отрупани с листа храста.

— Това е ранчото — каза Фишър, посочи през храстите и даде бинокъл на Хънтър. Той зае удобна позиция и погледна.

Имотът се намираше на около двеста и четирийсет метра пред тях. Имаше само две сгради — двуетажна дървена къща с квадратни прозорци вдясно и дълга и широка конюшня вляво. И двете постройки изглеждаха стари, занемарени и сериозно нуждаещи се от основен ремонт. Мястото изглеждаше безлюдно.

— Отдел „Киберпрестъпност” са проследили проникванията в платформата „Оптум” до това място? — попита Хънтър и върна бинокъла на агент Фишър.

— Да. И трите. Но тук, изглежда, не живее никой. Забелязахте ли в какво състояние е всичко? Пълна разруха. Ако отдел „Киберпрестъпност” не са сгрешили, тогава мисля, че убиецът вероятно е търсил такова място — изоставено, без собственици и отдалечено от любопитни очи. Дошъл си по черния път, нали? — Тя се огледа наоколо, за да наблегне на думите си. — Тук няма нищо освен хълмове и каменист терен. Няма съседи. Няма пътища. Няма животни. Нищо. На теория това място е тайна квартира. Убиецът може да прави каквото иска там вътре, без да се тревожи, че ще го обезпокоят или заловят.

Броят на изоставените и занемарени имоти в цялата страна нарастваше с всяка изминала година и Хънтър изобщо не се изненада, че убиецът вероятно се е заселил в неизползваното място, откъдето да организира операциите си. През годините двамата с Гарсия бяха преследвали няколко извършители, които бяха направили точно това — използваха изоставени сгради като „оперативен център” или за да изхвърлят трупове, или да изнасилват и изтезават жертвите си, преди да ги убият… Приложенията бяха различни и примерите — много.

— Знаем ли дали има някой там в момента? — попита Хънтър. — Сградите изглеждат необитаеми.

— Има някой — заяви агент Уилямс. — Аз дойдох тук двайсетина минути преди вас, момчета. Виждате ли най-горния прозорец вдясно? — Той посочи къщата. — Преди петнайсетина минути за малко там блесна светлина и после отново угасна. Оттогава не сме виждали никого да излиза.

— Може ли пак бинокъла? — попита Хънтър.

Той огледа ранчото. Нямаше кучета и не се виждаше никакво превозно средство, но някоя кола лесно можеше да е скрита зад къщата или в конюшнята.

Хънтър погледна надолу по хълма, който бяха изкачили.

— И какво, чакаме щурмовия екип ли?

— Те идват — отговори агент Фишър. — Но ние няма да чакаме. — Тя бързо реши да обясни, преди да й зададат следващия очевиден въпрос. — Знаем, че убиецът действа сам. Ако е вътре, а изглежда е там, тогава шансовете са изцяло на наша страна. Четирима въоръжени и отлично обучени полицаи срещу един, вероятно невъоръжен цивилен.

— Вероятно — каза Гарсия, вдигна ципа на якето си и оправи яката си. Вятърът се усилваше и носеше със себе си силен мирис на влажна пръст. Дъждът явно беше неизбежен.

— Няма причина той да е въоръжен — отвърна агент Фишър. — Не очаква нападение. Както казах, това вероятно е тайната му квартира. Единственото място, където се чувства достатъчно сигурен, за да свали гарда. Добавете към това и факта, че той няма представа, че сме открили мястото. Може да се разхожда гол там вътре и да се маже със сладолед. Попитах отдел „Киберпрестъпност”. Заличили са следите си. Гарантираха, че няма електронен, киберначин убиецът да разбере, че пробивите му в „Оптум” са проследени.

— И наистина ли мислиш, че вместо да чакаме щурмовия екип, е добра идея ние четиримата да нападнем ранчото? — попита Гарсия.

— Да — твърдо заяви тя. — Онзи, който е хакнал медицинските картони на Кристин Ривърс, Албърт Грийн и Тимъти Дейвис, го е направил от тази къща, дванайсет дни преди убийствата им. Знаем, че в момента там има някой. Може би рови в платформата „Оптум” и търси нова жертва. Ако намери онова, което търси, той може да не се върне тук дни, седмици, дори месеци. Не забравяйте, че не знаем име и лице. Знаем само това място, което по документи не принадлежи на никого. Всичко това означава, че ако той е там вътре и го изпуснем сега, няма да има как да го открием, докато не дойде пак тук, а дотогава вероятно ще бъде късно за онзи, когото той избира в момента. — Тя млъкна и погледна надолу по хълма. — Ако предпочитате да изчакате щурмовия екип на ФБР, моля, заповядайте, но аз влизам.

Нито Хънтър, нито Гарсия можеха да оспорят логиката й.

— Добре — съгласи се Карлос. — Ще дойдем. Е, как ще…

— Светлина — прекъсна го агент Уилямс и този път посочи конюшнята. През старите дъски в далечния ляв край проникваше слаба светлина.

Всички млъкнаха и застанаха неподвижно.

Агент Фишър погледна през бинокъла.

— Виждаш ли нещо? — попита Гарсия.

— Не, нищо.

Светлината угасна след по-малко от минута.

Хънтър отново взе бинокъла и още една минута оглежда ранчото.

— Не забелязвам движение — каза той. — Затова той или е още в конюшнята, или не съм го видял кога се е върнал в къщата.

— Е, как искате да го направим? — попита Карлос.

— Мисля, че най-добрият ни шанс е да се разделим на два екипа по двама — отговори агент Уилямс. — Единият ще влезе в конюшнята, а другият — в къщата.

— Имаме ли някакви средства за комуникация? — попита Гарсия. — За да поддържат връзка двата екипа.

— Имам две слушалки с предаватели в багажника — отговори агент Уилямс.

— Това ще помогне — рече Хънтър.

Агент Уилямс бързо изтича до колата си, взе слушалките и даде една на Робърт и една на Ерика.

— Ние с Лари ще влезем в конюшнята — каза агент Фишър, провери пистолета си „Глок 22” и се увери, че има в себе си резервен пълнител с петнайсет патрона. — Вие двамата отидете в къщата. Какво ще кажете? Ще използваме предавателите, за да поддържаме връзка.

— Няма проблем — отвърна Гарсия. — Но ако ще влизам в евентуална престрелка отблизо, без да чувам нищо, ще взема Близнаците. Почакайте.

— Какво? — Агент Фишър направи гримаса, но Карлос вече тичаше надолу по хълма към колата си.

Минута по-късно той се върна с ловната пушка с две рязани цеви.

— Запознайте се с Близнаците — каза. — Лошите момчета в стрелба отблизо.

— Кръщаваш оръжията си? — учуди се агент Фишър.

— Момчета с играчки — отговори той. — Какво да кажа?

Тя поклати глава.

— Ако е възможно, бихме искали да го заловим жив.

— Все още не съм убивал никого в кариерата си.

Те провериха оръжията си и изпробваха предавателите. Всичко беше в ред.

— По-добре да тръгваме, преди да е заваляло — каза Хънтър. — Ако обувките ни се намокрят, щом влезем в къщата, ще шляпаме като патета.

— Хайде да го направим — добави агент Уилямс. Те тръгнаха към къщата.