Галерия на мъртвите

73

Хънтър, Гарсия и двамата агенти на ФБР се върнаха в Лос Анджелис на следващата сутрин и останалата част от уикенда премина, без да се случи нещо особено.

В понеделник сутринта експертите от отдел „Информационни технологии” в Куонтико все още се опитваха да разбият паролите на лаптопа и настолния компютър на Тимъти Дейвис без никакъв успех. Друг екип от анализатори, също в Куонтико, прекара последните няколко дай, преглеждайки грамадна планина от имейли, текстови съобщения и постинги в социалните мрежи, изпратени до Линда Паркър, но при наличието на повече от четвърт милион последователи в целия свят и без да знаят колко назад във времето да се върнат, хората от екипа не виждаха края на задачата си, още по-малко как ще стигнат до него.

Въпреки че продължаваха да търсят, засега не им провървя и със списъците с пътниците на авиолиниите. За по-сигурно агент Фишър поиска да включат и фирмите с частни самолети.

Първият реален напредък беше постигнат едва в понеделник сутринта. От ФБР най-после успяха да вземат писмен запис на телефонния разговор между убиеца и Оуен Хендерсън, репортера на свободна практика, на когото убиецът се беше обадил във Финикс.

Разказът на Оуен за телефонния разговор пред Хънтър беше доста точен. Както беше описал репортерът, по-голямата част се състоеше от инструкции как да стигне до къщата на Тимъти Дейвис и какво да направи, след като отиде там, но Хънтър беше заинтригуван от последните думи на убиеца към Хендерсън.

— Ние живеем във фалшив свят — изкуствен свят, където истинската, естествената красота е най-чистата и рядка форма на изкуство. Най-ценната форма на изкуство. Красотата не може да бъде изфабрикувана, копирана или наподобя вана и по тази причина изчезва, но истинската красота трябва да живее вечно. Аз се грижа за това. Надявам се, че можеш да разбереш и да оцениш истинското изкуство.

Хънтър прекара цялата сутрин анализирайки тези думи, като накъсваше изреченията и търсеше скрит смисъл между редовете.

— Откри ли нещо? — попита Гарсия, който също изследваше внимателно писмения запис от няколко часа.

— Не звучи много смислено — отговори приятелят му и се облегна назад на стола си.

— Мислиш ли? — пошегува се Карлос. — Говорим за убиец, който осакатява жертвите си и после използва телата им, за да подреди някаква извратена сцена, която само той смята за изкуство. Да не говорим за загадъчните изрази на латински, които изрязва върху плътта им. С други думи, този тип е изрод, Робърт, луд, изгубен в някакъв откачен свят в главата си. Изненадан съм, че може да съставя цели изречения. Може би е прекалено много да искаш от него да звучи смислено, не смяташ ли?

— Не, не говоря за смисъл в думите му — отвърна Хънтър. — Имам предвид във връзка с това, с което разполагаме досега. Той говори, че естествената красота е най-чистата и рядка форма на изкуство, но в онова, което прави, няма нищо естествено. След това ни казва, че красотата не може да бъде изфабрикувана или копирана, че трябва да живее вечно и че той се грижи за това, но ако смята, че създава изкуство, тогава в известен смисъл го фабрикува.

Гарсия се замисли върху думите на партньора си.

— Може би той има предвид „изфабрикувано” в смисъл, че не може да се произвежда масово. И че изкуството му е уникално.

— Тогава защо не е употребил думата „уникално”?

Карлос повдигна рамене.

— Или пък, кой знае? Може би е казал всичко това, защото е знаел, че ще разпитаме репортера, и го е измислил, за да ни обърка още повече, сякаш вече не сме се оплели достатъчно.

Вторият напредък дойде също в понеделник, късно следобед. Криминалистите в лабораторията на ФБР най-после бяха успели да възстановят и идентифицират частичния отпечатък от обувка, снет от живия плет около къщата на Тимъти Дейвис. Беше от ботуш „Данър Куори Ю Ес Ей”, фирма, базирана в Портланд, Орегон. Номерът беше някъде между четирийсет и пети и четирийсет и шести, което предполагаше нещо, което вече знаеха — човекът, когото търсеха, вероятно беше висок повече от метър и осемдесет. Проблемът беше, че „Куори” бяха най-популярните работни ботуши на „Данър” и всяка година в Съединените щати се продаваха повече от сто хиляди чифта.

— Сто хиляди чифта? — възкликна капитан Барбара Блейк, която се беше подпряла на ръба на бюрото на Хънтър. Тъй като официално разследването беше съвместна операция на ФБР и лосанджелиската полиция, тя искаше да участва наравно с директора на НЦАНП. — Е, това не е осъществима улика, по която да тръгнем, нали? Колкото и агенти да включи Ейдриън Кенеди.

— Знам — съгласи се Гарсия. — Но няма да се изненадам, ако ФБР се опитат.

Въпреки предостатъчното пространство и авангардните технологии, Хънтър и Гарсия не харесваха новия си временен кабинет в централата на ФБР на булевард „Уилшър” в Лос Анджелис. Всяка сутрин им отнемаше по пет минути на всеки само да минат през охраната на входа и тъй като беше всеизвестен факт, че федералните агенти и градските полицаи не се спогаждаха, нивото на враждебността, насочена към тях от всеки ъгъл, независимо от заповедите на Ейдриън Кенеди, беше в най-добрия случай вбесяваща.

Хънтър и Гарсия продължаваха да се срещат с агенти Фишър и Уилямс всеки ден, но когато не беше наложително да бъдат в сградата на ФБР, предпочитаха да работят в кабинета си в Главното управление на полицията.

— И това ли е единственият напредък, който е отбелязан? — попита капитан Блейк.

— Ами, това и фактът, че версията за местопрестъплението като произведение на изкуството се заздрави значително — отвърна Карлос.

— Да, но това все още е версия. — Тя веднага вдигна ръка към Хънтър. — Знам. Знам. Всичко в едно разследване е само версия, докато извършителят не бъде заловен и версията не бъда доказана.

Барбара беше чувала тези думи от Хънтър толкова много пъти, че вече беше забравила броя им.

— Само се надявам или да докажете, или да отхвърлите тази версия, преди убиецът да реши да нанесе следващия си удар.