Часът на убиеца

102.

Докато Дейвид се спускаше по стълбите към него, Ник погледна встрани въпреки замъгленото си зрение. Пистолетът беше тук. Видя го как се пързаля към салона.

Дейвид спря на най-долното стъпало, стиснал бастуна и протегнал разтреперан другата си ръка. Това бяха нестабилните резки движения на човек, който не е свикнал да се бие, чийто адреналин кипеше на точката на самоконтрола. Поколеба се, застанал на метър и половина, приличаше на някой, изправил се срещу диво животно, макар че уязвимият в случая беше Ник.

Блейкли не беше свикнал да убива, но Ник наблюдаваше очите му. Видя ги да се вледеняват и опустяват, докато Дейвид сякаш гледаше през него. Познаваше този поглед, беше обучен да го разпознава като признак за предстояща атака.

По коридора се понесе дим. Ник изпълни дробовете си, борейки се със световъртежа.

Едва можеше да помръдне, а какво оставаше да надвие човек без драскотина, но трябваше да се опита да се добере до пистолета си.

Дейвид си пое три пресекливи глътки въздух, стисна бастуна и се спусна към другия мъж. Ник подпря ръка на пода и се приготви да стане. Дейвид спря и погледна наляво.

Сам Макдона крачеше към него с пистолет в ръка.

Дейвид Блейкли се обърна, бастунът увисна между пръстите му и той загледа как Сам се приближава от другия край на коридора с потъмнели очи, облещени от шока, без да мигва, отмествайки поглед от падналия на пода Ник към Дейвид.

– Как да се махна оттук? – попита Сам.

Дейвид тръгна към него.

– Сам, дай ми пистолета.

Не му допадаха приведените рамене на Сам, ниско наведената глава, озъбената уста, на която обаче нямаше помен от усмивка. Не харесваше ръката, здраво стиснала пистолета, нито очите му, които се впиваха в него с омраза.

– Кой е отвън? – попита Сам.

– Сам – започна той. – Още можем да се измъкнем. Мога да…

– Млъкни, по дяволите! – кресна Сам. – Ако още веднъж те чуя да ми обясняваш как се грижиш за моето добро, ще те… – Той вдигна пистолета. – Всичко свърши. Вече знам.

– Какво знаеш, Сам? – попита Дейвид, а гласът му беше омекнал.

– Четвърти юли. Ти си убил Катрин Уилсън. Тя е била жива, когато съм излязъл от стаята. Направил си го само за да ме държиш в подчинение, така ли?

Дейвид тръгна към него.

– Сам, не си…

– Нито крачка повече – изръмжа Сам. – Двайсет и пет проклети години. Ема Блеър е видяла какво си направил в онази стая. Не си ме пазил. Пазил си себе си. Това е твой проблем.

Дейвид поклати глава, а лицето му доби съчувствено изражение.

– Сам, не знам за какво говориш, но аз…

– Аз не съм бил убиец – каза тихо Сам, сякаш говореше на себе си. После вдигна пистолета.

Дейвид направи още една крачка.

Ръката на Сам потрепери. Дулото се тресеше във въздуха, сякаш изписваше ръкописни букви, а после изведнъж застана стабилно.

Дейвид се хвърли към него с протегнати ръце, за да грабне оръжието.

– Дай това…

Три изстрела. Дейвид се олюля назад и погледна към гърдите си. Сякаш беше усетил три плесника. Никаква болка. Колко странно. После налягането избухна близо до сърцето му, а болката го прогори както нищо друго досега. Изпусна бастуна и допря пръсти до гърдите си. Краката му поддадоха.

Строполи се на пода, мракът го превзе, пред очите му всичко почерня, с изключение на някоя бяла искра тук и там.

Отново беше в онази стая на Четвърти юли, а през прозореца се чуваше изстрелването на фойерверките от пристана.

Приклекна до Катрин Уилсън, търсейки нещо, с което да я почисти, да заличи тази ситуация. Това беше неговият миг, шансът на външния човек. Щеше да направи каквото трябва, за да си спечели парченце от този свят и от Сам Макдона завинаги.

Тя отвори очи и срещна погледа му. Гърдите ѝ се повдигнаха, толкова леко, че се зачуди дали не си въобразява. Преди да успее да издаде и звук, преди да се разкрещи, той притисна длан до устата ѝ. Беше слаба, много слаба след удара в главата. Не му се наложи да натиска силно. Вече беше будна. Щеше да проговори. Щеше да разкаже на всички, че и той е част от това. Кой знае колко помнеше? Можеше дори да каже, че той я е нападнал, а не Сам. Толкова лесно беше Дейвид да се сгромоляса. Той не беше част от елита. Нямаше баща сенатор.

Но ставаше дума и за нещо повече от това да се защити. Знаеше колко далеч щеше да стигне Сам.

Знаеше и какво струва животът на тази жена. Хвана нежно носа ѝ и притисна ръка към устата ѝ, докато тялото не застина.