Часът на убиеца

68.

Зад една безименна и незабележителна заключена врата на третия етаж на Капитолия Сам Макдона се отпусна в уиндзорския си стол с чаша чист бърбън в ръка. Отпи продължително. Така, посред бял ден, алкохолът сякаш изгаряше небцето му особено силно, но той преглътна с усилие. Все още усещаше миризмата на оръжейната смазка, още виждаше дулото на пистолета на Ник Авъроуз.

Кракът му подскачаше по пода като иглата на шевна машина. Наложи си да спре.

Огледа махагоновите вградени шкафове, мраморната камина, гледката към Националния мол и мемориала на Линкълн. Камината беше мястото, откъдето според легендата британците запалили факлите си, преди да изгорят целия този прояден от комари град до земята.

Това беше скривалището на Сам, втори кабинет, какъвто предоставяха на сенаторите, известен само на тях самите и на неколцина избрани хора от екипа им, където изчезваха, за да поработят или да провеждат поверителни срещи, оставайки при това достатъчно близо до залата за гласуване.

На същото това място се срещна с Малкълм Уайдънър и за пръв път разбра, че истината за онази нощ го застига.

Погледна в празната камина. Кучето му лежеше до него. Прокара ръка по гладките мускули по гърба му, но не почувства утеха.

Боеше се. Боеше се много. От Ник Авъроуз. От Дейвид Блейкли. С какво всъщност разполагаше Дейвид Блейкли срещу него? Трябваше да има някакъв изход.

Сам знаеше правилата на тази игра. И това му служеше добре. Грижиш се за своите спонсори. Те се грижат за теб. Веднъж някой му показа цифрите. За всеки долар, който дадена компания харчи за лобизъм, тя печели още двеста. Дейвид и другите хора с пари бяха направили стотици милиони долари на негов гръб, а в замяна му проправяха пътя към върха. Беше пласьор от висока класа. Действията му бяха законни, стига да избягваха темата за връщането на жеста. Всичко се случваше в безмълвно съгласие, съвършено ясно.

Скандалът не се състоеше в корупцията, а в степента на законност. Това беше истинският бизнес на Капитолия – да намериш достатъчно пари, за да бъдеш преизбран, да отделяш деветдесет процента от времето си да се молиш за долари от корпорации, спонсори и групи по интереси, след което да гласуваш, както се очаква от теб.

Капитолият, тази солидна сграда от стомана и камък, в която се намираше, беше за продан. Знаеше го, защото сам го беше обявил, но това не го правеше по-малко горчива истина. Цялото великолепие – белоглавите орли, статуите с перуките и Колумбия, развяла своите знамена – всичко това беше прикритие за най-старата измама, състояща се в това да превръщаш богатството в принуда, слагайки му благородни етикети – "свещено право", "небесен мандат", "обществен договор", няма значение.

Той се изправи, приближи се до прозореца и погледна към коринтските колони. Видя сградата на Дейвид Блейкли, блестяща стъклена маса, и крановете отзад. Толкова много пари се движеха из този град сега. Някога поне се налагаше да се преструват, че не става дума само за пари, но сега всичко беше толкова явно. Хората се кандидатираха за Конгреса като трамплин за лобистка или предприемаческа работа, за търговия с влияние, за реалното богатство, за реалната власт.

На него самия му трябваха един милиард долара, за да влезе в Белия дом. Такава беше цената на кампанията. В сравнение с това няколко живота представляваха грешка при закръглянето, а душата му – дребни монети.

Но той не се подлагаше на всичко това, за да свърши като слуга на друг човек. С Дейвид се грижеха един за друг. Това си беше казвал винаги, но сега, след като всичко излизаше наяве, трябваше да застане очи в очи с истината. Дейвид държеше контрола заради това, което видя преди двайсет и пет години, заради тайната, която пазеше.

Блейкли винаги се оказваше на правилното място, винаги се появяваше неканен. Старият му приятел, помисли си той, стисна устни и отново отпи от бърбъна.

Не. По онова време не можеше да понася това момче. Вечно се стараеше твърде много в училище с лъскавите си дрехи, наконтен като за реклама на "Ралф Лорън", плащаше за какво ли не, имитатор, който си проправяше път в света на Сам с пари. Баща му беше сериозен играч в строителния бизнес в Ню Йорк и Ню Джърси, забогатял от държавни поръчки, които успяваше да осигури за своите фирми, и беше изпратил сина си във Вашингтон, за да си проправи път към сърцето на града. Смяташе, че може да вдигне нивото и да влезе във федералната игра. Целият живот на Дейвид представляваше дългосрочна измамническа схема, игра за влияние и беше сработила прекрасно.

Той беше манипулатор и Сам го наблюдава как се трансформира, как оставя зад гърба си настървеното момче от Ню Джърси. Дейвид винаги търсеше правилната ръка, която да стисне, правилната възможност за стратегическо предимство. Сякаш преследваше Сам през целия му живот – подготвителното училище, после колежа. Сам нямаше никаква представа как Дейвид се озова пред вратата на онази стая на злочестия Четвърти юли.

Но Дейвид получи своя идеален момент да блесне. Сам му продаде душата си за трупа на едно момиче и оттогава се опитваше да си я откупи.

Той положи ръка върху очукания камък на перваза и се загледа в Белия дом.

Беше близо. Извърши немислимото, за да задържи миналото, където му е мястото, и да стигне дотук, до този ден. И от това стомахът му се преобръщаше. Щеше да има всичко и пак щеше да е под контрола на Дейвид Блейкли.

Разсмя се, продължително и гръмко, а звукът отекна из празното помещение. Почувства се по-добре, това разсея ужаса.

Кучето се присви уплашено.

Как допусна въобще да се притесни толкова заради подобно нещо? Той беше проклетият кандидат за президент. Това щеше да е неговият дом. Той беше начело. Със сигурност имаше начин да си върне контрола.

Пое си дълбоко дъх и пресуши чашата.

– Съжалявам, Дейвид. Това е моето шоу.

Взе телефона. Време беше да си поговорят. Дейвид вдигна на третото позвъняване. Сам му каза, че иска да се видят на онова тихо място, където започна всичко това.