Часът на убиеца

47.

Сам Макдона прекоси спалнята на апартамента си по боксерки и тениска с остро деколте. След вечерята в къщата му беше дошъл тук да се срещне с Али Уолдрон и да забрави за няколко часа кампанията.

Приближи се до леглото и я погледна в очите, изучавайки извивките на лицето ѝ и единствената трапчинка, която се появяваше, когато се усмихваше.

Тя се засмя и дръпна чаршафите нагоре.

– Какво?

– Просто те гледам – отвърна Сам и прокара пръсти по бузата ѝ. Тя затвори за миг очи.

– Добре ли си, Сам?

Той наклони глава.

– Какво искаш да кажеш?

– Виждам те. Изглеждаш ми… притеснен. За работа ли става дума? Кампанията?

Той я потупа по рамото.

– Колко си мила. Много ми се струпа, но съм добре. Вече много по-добре – добави накрая с усмивка.

– Върни се в леглото – подкани го тя и се завъртя настрани. – Поне за мъничко.

Той докосна тялото ѝ и усети топлината ѝ през завивките.

– Може би след малко – каза той, а после се обърна и тръгна към вратата. – Искаш ли да изгася?

– Да, моля.

Той изключи лампата, остави вратата открехната и прекоси дневната с изкусно съчетаните ѝ килими и диван. Обзаведен апартамент срещу месечен наем от четири хиляди долара, който Блейкли отдаваше през една от групите си за пране на пари – извън центъра на вниманието, дискретно.

Али работеше по политическите операции на Дейвид. Плащаше ѝ за позицията на мениджър на събития, но тя на практика не се занимаваше с планиране на празненства.

В това беше красотата да поверява всички подобни неща под контрола на Дейвид, който се грижеше те да остават скрити. А след онова, което вече знаеше за Сам, какво беше още една тайна?

Съпругата на Сам беше в Ричмънд и се грижеше за майка си. Такава беше официалната версия, а в действителност ѝ беше дошло до гуша от столицата, от все същите физиономии, все същите партита. Не ѝ допадаше, че Сам сякаш се превръща в непознат образ, докато се готви за кандидатурата си, и вече носи маската през цялото време, дори с нея. Все още се обичаха, но не и както някога. Децата бяха пораснали. Вече бяха делови партньори, а не съпрузи.

Приближи се към прозореца. Щорите бяха спуснати, виждаше се само ивица от гледката навън – старата библиотека "Карнеги" в далечината, бижу на архитектурния стил Бозар, превърнато в магазин на "Епъл".

Мисълта му се върна към образа на Али, легнала неподвижно в леглото.

Изборите. Цялото вглеждане. Али се тревожеше за него. Виждаше под какво напрежение е, греховете, които му тежаха и го притискаха толкова силно, че на моменти му се струваше, че не може да диша. Беше твърде много.

Подпря дланта си до прозореца и затвори очи.

Неподвижно легнала жена.

Отново беше в онази вила на Четвърти юли.