Часът на убиеца

32.

Ник се срещна с Дилия пред магазин за кафе на "Благдън Али". Тя му подаде картонена чашка.

– Приличаш на човек, който заслужава кафе от пет долара – каза тя.

– Никой не заслужава кафе от пет долара, но благодаря.

Той вдигна чашката и отпи, после се огледа в прозореца – лицето му имаше восъчен цвят от недоспиването.

Излязоха от задните улички на "Шоу", покрай стенописите и художествените галерии. Този квартал с викторианските си редици от къщи, заедно с коридора на улица "Ю", беше дом на афро-американския ренесанс, който предхождаше харлемския ^{[интелектуален и културен подем на афро-американското изкуство през 20-те и 30-те години на XX век]}.

Лангстън Хюз и Дюк Елингтън бяха обикаляли улиците му, а университетът "Хауърд" се намираше в единия му край.

След бунтовете от 1968 година и убийството на Мартин Лутър Кинг бяха необходими десет години да се възстанови, а през последното десетилетие с навлизането на луксозните строежи, автосервизите и старата зала за бокс бяха заменени от бирарии и коктейлни барове.

Ник търсеше тихо кътче, където да поговорят, и се спря на колата на Дилия, паркирана една пресечка по-надолу. Влязоха вътре и затвориха вратите.

– Струва ми се, че разполагам с името на жената, която ме нагласи така – каза той.

– Клара Марцети ли е? – попита Дилия.

– Това е жената, която е наела жилището. Нашата госпожица само отсяда там. Мисля, че истинското ѝ име е Али Уолдрон, макар че и това може да е измислена самоличност. Имам мобилния ѝ.

– Как успя?

– Май е по-добре да не знаеш. – Продиктува ѝ номера. – Можеш ли да намериш местонахождението ѝ?

– Може би. Но ще отнеме време. Имам известен напредък с фиктивните дружества. Не е кой знае какво, но намерих няколко съвпадения, които биха могли да ни свържат с хора от реалния свят. Много от тях са офшорки или анонимни корпорации в Невада и Делауеър.

Ник кимна. Беше една от обществените тайни на банковия свят – няма по-добро и по-лесно място за укриване на пари от американските анонимни корпорации и недвижими имоти. Именно там останалият свят прехвърля парите си отвъд океана.

Ник я осведоми за всичко, което беше узнал за връзката между него самия, Ема Блеър и Малкълм Уайдънър. Имаше ясна представа каква трябва да е следващата му стъпка. Искаше отговори относно информацията, с която е разполагала Ема, и това кой бе готов да убива, за да не излезе тя наяве.

Дилия вече знаеше за Ема и че Ник я търсеше след нейното изчезване. Изложи ѝ най-добрата си теория – Ема Блеър се е обърнала към него и към Малкълм за помощ, а някой се е опитал да се отърве и от двамата предната вечер, за да не узнаят или издадат тайната на Ема.

– Значи са те погнали заради това, което знаеш – каза Дилия. – Но ти всъщност нищо не знаеш. – Тя поклати глава.

– Не и конкретика – отвърна Ник.

– Успя ли да откриеш нещо въобще, докато я търсеше? Сигурно си стигнал много близо до някаква истина, за да решат да те премахнат.

– Възможно е. Или пък просто съм бил подходящ за натопяване. Имам нужните умения и съм свързан с Ема, така че щяха да ме изобразят като вманиачен преследвач, откачалка. Щяха да ме убият в онази къща и вероятно да нагласят местопрестъплението така, сякаш ме е застрелял някой от пазачите, или знам ли, да обрисуват сцената на самоубийството ми в кабинета.

Дилия обърна долната си устна.

– Никой ли не ти издаде някаква следа?

Ник поклати глава и погледна през прозореца.

Беше премислил всички, с които разговаря, докато се опитваше да установи какво се е случило с Ема. Пита ги дали е споменавала за болезнен момент, случил се в миналото, намеци за престъпление или трагедия, каквато и да било информация, която да я превърне в мишена.

Ема никога не му е споменавала нищо подобно преди деня, в който се появи без предупреждение в дома му преди месец. Беше странно – въпреки цялото време, което бяха прекарали заедно, той никога не усети, че я познава добре. Имаше част от нея, която винаги оставаше скрита, дори през онези моменти заедно в леглото, на тъмно, когато човек изпитва чувството, че може да сподели всичко.

Онова, което го привлече у нея отначало – умът, широкоскроеното отношение към света, накрая му се струваше като игра. Тя винаги се палеше по нови начинания, хобита или каузи, винаги имаше готова клюка или някакъв интересен факт, който е прочела в никому неизвестна книга или списание, винаги беше готова да се отдаде на каквато и да е тема, но не и на тази за себе си.

От време на време имаше сигнали, след като беше пила повечко, и всички си бяха отишли по къщите, мигове, в които я улавяше да гледа в празното пространство сред настъпващия мрак, изпаднала в спотаен гняв, може би, или добре прикрита депресия. Но независимо от усилията, които полагаше да я накара да се почувства сигурна, тя никога не говореше за това. Предвид всичко, случило се през последния месец, той започваше да разбира защо.

Чувстваше тежест в гърдите, когато се обърна отново към Дилия.

– Никой не ми каза нищо съществено, за което да се хвана – отвърна той. – Ема ми сподели, че никога не е говорила за това с друг човек. Много отдавна с нея бяхме близки, много близки, а тя никога не е говорила за това с мен. Пазила е тази тайна през всичките години, чак досега.

– Никой не е знаел нищо или никой не е пожелал да говори с теб?

– Именно това е въпросът – отвърна той и отпи продължително. Имаше една случайна среща, към която непрекъснато се връщаше – със стар приятел на Ема от училище, който се държа странно, когато Ник го разпитваше за нея. – Един човек ме отпрати набързо – продължи Ник. – Елиът Хопкинс. Учил е в "Сейнт Олбънс" с Уайдънър, когато Ема е била в Националната катедрална школа, а после и двамата са следвали в "Принстън". Срещал съм го веднъж-дваж, когато с Ема бяхме гаджета, макар че те бяха просто познати и нищо повече.

Ник се върна към вечерта, в която разговаря с Хопкинс. Попадна на него на благотворителен бал за университетската болница на Джорджтаун във "Вашингтон Хилтън". Ник беше там с Карън. Сети се, че Хопкинс познава Ема, и го пресрещна във фоайето на хотела, докато онзи се връщаше от тоалетната. Заговори го за малко, след което започна да разпитва за Ема.

– Хопкинс заяви, че не е говорил с нея от години – разказа Ник на Дилия. – Попитах го дали има някаква представа какво може да ѝ се е случило в миналото и от какво би могла да се страхува. Отговори ми, че нищо не знае, и ме отсвири. Бих го отдал на типично поведение на вашингтонско конте, което е видяло някой по-важен, с когото да си поговори. Само че нещо не беше наред. Беше се изплашил.

– Знаеше ли, че е изчезнала?

– Аз му казах. Но си мисля, че може и вече да е знаел.

Сега си спомни как Хопкинс се прегърби едва доловимо при споменаването на Ема и как свъси вежди. Ник познаваше страха и можеше да разчита емоциите на човек от пръв поглед. Бяха усъвършенствали това в службите с много работа – как да крачат по права линия пред клиента си и да откриват лицата на неспокойните и опасните. Беше най-рискованата част от работата им.

– Понякога не мисля, че си даваш сметка колко страшен може да изглеждаш, когато си наумиш нещо.

– Не е това – отвърна Ник. – Той се оглеждаше. Сякаш се боеше, че ще го хванат да говори за това. – Ник довърши кафето и се загледа в чашката. – По дяволите, това беше добро.

Дилия вдигна вежди.

– Знам.

Тя извади телефона си.

– Елиът Хопкинс, казваш?

– Лобист. Партньор някъде си – Ник погледна часовника си.

– Ще го излобираш?

– Нещо подобно – отвърна той. – Може ли да взема назаем колата ти?

– Разбира се.

Остави Дилия пред апартамента ѝ. След десет минути беше на път към офиса на Хопкинс в Джорджтаун, карайки "Субару Аутбек" със стикер "СЪВМЕСТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ" на бронята.

През това време му се обади Дилия:

– Не е в офиса.

– Откъде знаеш?

– Обадих се и поговорих с асистента му. Казах, че съм от куриерска фирма и че изпращам човек с документи, които шефът му трябва да подпише лично за един от клиентите си. Работи от къщи.