Часът на убиеца

18.

Дейвид Блейкли спря аудито си в югоизточната част на улица "Си", на една пресечка от дома на Сам Макдона. Изгаси двигателя, двойно турбо с петстотин коня, скрити под капака на непретенциозния на вид черен седан.

Сам Макдона седеше на пасажерското място, а кучето му подаваше муцуната си от задната седалка, сякаш искаше да участва в разговора. Дейвид почеса лъскавата козина на врата му. Животното се отърка в него, а после легна отзад.

– Сам – започна Дейвид. – Искам да си подготвен. Скоро ще стигне до теб, затова мисля, че е редно да го чуеш първо от мен.

Сам се обърна към него с цялото си тяло.

– Погрижих се за всичко – каза Дейвид.

– За…

Дейвид вдигна ръка. Не искаше името на Малкълм Уайдънър да се споменава на висок глас.

Сам притисна опакото на дланта си към устата си. Погледна навън през прозореца към крановете, надвиснали над депата до старата станция "Юниън".

– Значи е…

Дейвид кимна.

– Боже – промълви Сам. Стисна очи и пощипа гърбицата на носа си. Убийство. Безмълвно повтори думата, устните му се раздвижиха едва-едва, докато клатеше глава.

След миг свали ръката си и отново се обърна към събеседника си.

– Аз не съм такъв, Дейвид.

Дейвид го изгледа право в очите.

– Нима?

Сам се наклони към него, а лицето му се беше вцепенило от ярост. Това заплаха ли е, сякаш питаше той. Но не ставаше дума за това. А за крещящото напомняне за залога, за който играеха, за фактите, с които трябваше да се преборят.

– Когато говорихме по въпроса – обясни Сам, – не казах, че искам това.

– Хайде, Сам. Искаше да уредя нещата. Уредих ги. Нямаше друг начин. С мен няма нужда да се преструваш. Знаеше за какво ме молиш. Именно за това в момента изживяваш само лек инфаркт.

Макдона изпусна дълга въздишка.

– Познавам те, Сам. Аз съм единственият човек, който те познава в действителност. Мога да те предпазя от всичко това. Правих го двайсет и пет години, а са ни нужни само още няколко дни.

Сам прокара ръце по бедрата си, без да промълви и дума. Дейвид се зачуди дали няма да се пречупи точно сега. Щеше да е разбираемо.

Но когато се обърна отново, Сам просто кимна два пъти и доби такова изражение, сякаш разговорът никога не се беше случвал. Беше политик. Маската отново стоеше на лицето му.

– Единственият изход е право през бойното поле, нали така? – окуражи го Дейвид. Най-сигурното място за Сам Макдона щеше да е Овалният кабинет.

Дейвид беше оставил зад гърба си почти всяко напомняне за мястото, от което беше дошъл, докато си проправяше път във Вашингтон. Само за няколко седмици от пристигането си в "Сейнт Олбънс" като тийнейджър пребори слабо доловимия акцент от северната част на Ню Джърси, който дори не подозираше, че има, и започна да казва "вода" стегнато, вместо с провлачено "о". Само една черта така и не изостави – грижеше се за приятелите си независимо от всичко. Тук това беше рядкост и тя му служеше добре.

Сам посегна към дръжката на вратата.

– Всичко наред ли е между нас, Сам? – попита Дейвид.

Сам се ококори съвсем леко, докато обмисляше отговора си.

– Разбира се. – Потупа Дейвид два пъти по крака. – Благодаря ти. За всичко.