Часът на убиеца

63.

Сам Макдона отвори вратата на апартамента и влезе вътре.

– Али – повика я.

Свали сакото си и го закачи на ниския стол в дневната. Чу леки стъпки от спалнята и отиде натам. Али стоеше на прага.

– Ето те и теб – усмихна се той.

Ако имаше ден, в който се нуждаеше от почивка, то това беше днес. Имаше нужда от човек като нея, част от света, който споделяше с Дейвид, някой, който не се боеше от малко тъмнина. Връзката им скоро щеше да свърши така или иначе, беше твърде рисковано да продължи, след като обяви кандидатурата си. Щеше да му липсва.

Приближи се към нея, хвана я за ръката и я прегърна през кръста. Нещо не беше наред. Тялото ѝ сякаш беше сковано в ръцете му.

– Какво има? – попита той.

– Сам, трябва да поговорим за нещо.

Той направи крачка назад. Нямаше нужда от още проблеми. Не и тази седмица, отгоре на всичко останало. Това място беше Огледалният свят. Виждаше се тук с нея и за малко успяваше да забрави за кампанията, да се отпусне от непрекъснатото напрежение на тайните, които пазеше. Целият му живот, вкъщи и пред хората, беше поставен под микроскоп и само тук се чувстваше свободен.

– Какво има?

– Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен – каза тя.

Той скръсти ръце и дори не се опита да скрие раздразнението си.

– Тревожа се за това, което се случва – продължи тя. – Тревожа се за Дейвид Блейкли. Тревожа се, че си тръгнал по път, от който в крайна сметка ще пострадаш.

– Али, всичко това е много над възможностите ти.

– Какво стана с Малкълм Уайдънър?

Сам почувства как челюстите му стискат здраво, а мускулите на бузите му изпъкват. Пое си дъх и си върна контрола.

– За какво говориш, Али?

– С какво те държи Дейвид Блейкли вече толкова години? Няма нужда да става така. Можеш да се отървеш от него. Аз мога да ти помогна.

Сам почувства, че го обхващат колебания. Тя сякаш четеше мислите му. Беше готов на всичко, за да се отърве от Блейкли, от онази единствена глупава грешка, от едничкия момент на слабост преди двайсет и пет години, който дори не можеше да си спомни. Защо трябваше да плаща до края на живота си?

Но в същото време Сам беше внимателен. Не биваше да допуска колебанията му да проличат, не можеше да ѝ позволи да види, че успява да го разклати. Лицето му беше неговата маска, неговият инструмент, неговото препитание, затова сега пак разчиташе на него. Изражението му остана неутрално, малко объркано. Дали беше капан? Дали го записваше?

– Али, това, което говориш, няма никакъв смисъл – каза той. Приближи се до нея, а тя се дръпна. – Какво има? – попита той. Гласът му беше спокоен, но в очите му проблесна гняв, докато я сграбчваше.

Една ръка го хвана за предмишницата, стискайки костите му като хидравлична преса. Обърна глава.

Над него се извиси един човек – Ник Авъроуз.