Часът на убиеца

73.

"Сансер", френско вино, но за Ник и Карън можеше да означава само едно място – скритата речна долина на парка "Дъмбартън Оукс", където отидоха през първата им вечер заедно.

Закрачи по черен път, вляво от който се извисяваше стара каменна стена. Слънцето беше ниско, а последните нюанси на синьото вече бяха изчезнали от небето. Намираше се в сърцето на "Джорджтаун", квартал с къщи на стотици години, квартал на пари от Средния изток и елитни фамилии, на безкрайни тълпи, които жужаха покрай луксозните магазини на улица "Ем", и въпреки това тъкмо тук, на няколко крачки от голямата лудница, всичко потъваше в тишина.

Едно семейство, в което се съчетаваха политическа династия и богатство, натрупано от патентоване на лекарства, беше съградило наново имението "Дъмбартън Оукс", където някога живееше вицепрезидентът Джон С. Калхун, превръщайки го в малък рай от градини и колекция византийско изкуство от световна класа, понастоящем музей и изследователска библиотека към "Харвард". Долината зад "Оукс", пасторален пейзаж с малки водопади и езерца, се беше озовала в ръцете на парковите служби, до голяма степен забравена и отворена за посещение, стига някой изобщо да можеше да я намери.

Входът беше в края на старата алея на влюбените, черен път, който никак не изглеждаше намясто в сърцето на пренаселения Вашингтон.

Ник вървеше по чакъла. Пред входа на парка "Дъмбартън Оукс" от висок стълб висеше бяла табела. Беше затворено, но той побутна портите, а веригите задрънчаха, докато се вмъкваше през тесния процеп и влизаше вътре. Над него дърветата образуваха арка като в катедрала.

Оставиха колата на Али в квартала, възможно най-близо, а Дилия и Али действаха като съгледвачки около подстъпите към парка. От дясното му ухо висеше евтин чифт слушалки, свързан към телефона, за да е в непрекъснат контакт с тях.

Движеше се внимателно, плъзгайки се през сенките съвсем тихо, заслушан за присъствието на Карън или за засада.

Дойдоха тук на първата си среща, макар че това място беше последното, което си представяше за онази вечер. Запозна се с нея чрез приятел на Ема, с когото играеше софтбол, а после я засичаше из политическите среди във Вашингтон – Карън беше със съпруга си, а Ник с пистолета си като охрана. Тя винаги се държеше приятелски към всички, без онова самочувствие на повечето важни личности, които се отнасяха към всеки от служителите наоколо като към слуга, а ако не можеше да им свърши някаква работа, оставаше напълно невидим за тях.

Години след смъртта на съпруга ѝ Ник я срещна случайно в "Сейфуей" на Уисконсин Авеню. Много от магазините на тази верига във Вашингтон имаха шеговито име, което местните използваха, а този в "Джорджтаун" беше известен като "Социалния Сейфуей". В крайна сметка говориха петнайсет минути пред плодовете и зеленчуците, докато той най-сетне събере смелост да я покани на среща.

Искаше да я впечатли и направи резервация в "Цитронел", най-добрия ресторант в "Джорджтаун" по онова време. Докато пийваха аперитиви на бара в очакване да се освободи масата им, тя се огледа. За Ник заведението беше напълно заслужен лукс, но по-късно разбра как вероятно е изглеждало то в нейните очи – пълно с шумни, кикотещи се лобисти с лични резерви от вино, добре охранени вашингтонци със своите папийонки и перли, сякаш новият век изобщо не е започвал, а Пърл Места ^{[светска дама, организаторка на политически събирания и посланик на САЩ]} като нищо може да намине за десерта.

– Може ли да си ходим? – попита тя, а Ник започна да се чуди как е успял да провали срещата толкова бързо.

– Разбира се. Наред ли е всичко?

– Чудесно. Просто… – в този миг се чу кикот, когато мъж в риза без яка настоя сомелиерът да опита виното му. – С удоволствие бих подишала малко въздух.

Ник плати питиетата и двамата си тръгнаха.

– Съжалявам – каза тя, докато крачеха по тротоара. – Просто ми се стори много снобарско. Израснала съм тук. Понякога ги гледаш тези образи с вечния им спектакъл в стил "виж ме само колко съм важен" и направо ти иде да умреш. И без това се разправям с тях на работа по цял ден. Вероятно ще ме помислиш за луда, но дали не може просто да се поразходим?

– Разбира се – отвърна той, всъщност с облекчение. Беше прекарал предостатъчно време в бърлогите на властимащите из Вашингтон, макар обикновено да заставаше до стената на пост и вечно гладен.

С Карън тръгнаха на север. В "Джорджтаун" все още имаше няколко местенца за цигари и алкохол, където минаваха фалшиви лични карти, както и други евтини магазинчета.

Тя посочи модерна тухлена къща, която изпъкваше на фона на именията в джорджиански и федерален стил.

– На Джоузеф Алсоп е. Знаеш ли историята за Кенеди, който през вечерта на встъпването си в длъжност си седи в Белия дом развеселен, Джаки отива да спи, а той стои в онази огромна къща сам-самичък и накрая просто излиза, идва тук и чука на вратата на приятеля си, търсейки питие и нещо за хапване.

– Сериозно ли?

– Така съм чувала – отвърна Карън, която винаги предлагаше най-шарената версия на всеки анекдот. – Понякога ти се иска просто да зарежеш всички преструвки и да вдигнеш наздравица.

Влязоха в магазинче за алкохол, в което тя сподели, че някога купувала с фалшива лична карта евтина бира за себе си и за приятелките си от Националната катедрална школа, преди да отидат да се размотават след училище.

Тази вечер обаче избра бутилка "Сансер" от хладилника.

– Довери ми се за това, става ли?

Той я плати и купи две пластмасови чашки. Тръгнаха по черния път и седнаха на каменното мостче над потока, докато той наливаше виното.

Спомняше си вкуса му, беше като летен пикник, който продължи чак докато залезе слънцето и небето почервеня. Седяха просто така, разговаряха до полунощ, когато изведнъж се появи светлинката на фенерче по пътеката откъм Уисконсин Авеню – някакъв клет пазач, а двамата хукнаха да бягат като две хлапета, които току-що са счупили прозореца на съседската къща, опитваха се да потиснат смеха си, а ръката ѝ беше потънала в неговата, докато тичаха между дърветата.