Часът на убиеца

80.

Джеф тръгна по коридора на болницата, а подметките му скърцаха леко по балатума, беше съвсем спокоен. Охранителната дейност на високо равнище често го принуждаваше да работи с полицията и той знаеше как да имитира маниерите им, онова поведение на пазителите на закона, което няма как да сбъркаш с друго. Пред спешните кабинети винаги обикаляха полицаи. Налагаше се да водят арестантите в болницата и да се уверяват в здравословното им състояние, за да ги приберат в ареста.

Носеше фалшиви документи за всеки случай, но никой не се и опита да го спре, когато мина покрай рецепцията и се насочи към сестрите.

– Здравейте, тук съм заради огнестрелната рана.

– Травматология, трета стая – отвърна сестрата.

– Ще оживее ли?

– Тях трябва да питате.

– Някой да е дошъл с нея?

Тя отвори широко очи и кимна.

– Някакъв странен тип, сякаш се беше овъргалял в калта.

– Къде е сега?

– Изчезна още щом я остави тук – каза тя.

Джеф се намръщи.

– Добре. Ще почакам пред стаята на жертвата. – Извади бележник от палтото си, надраска телефонен номер и откъсна страничката. – Ако пак видите онзи тип, ми се обадете веднага. Това е мобилният ми телефон. Той го е направил. Може да се върне, за да се увери, че я е довършил. Не пускайте никого при нея.

– Добре – отвърна жената, взе листчето и стисна устни. Сестрите бяха издръжливи по необходимост, но подобна жестокост беше немислима дори за нея.

Той притисна ръка към джоба си, където носеше малък комплект с игла четиринайсети размер и две шишенца.

– Не се тревожете – успокои я Джеф. – Аз ще се погрижа за нея.

Чукна два пъти по бюрото и тръгна по коридора към амбулаториите. Мина травматологията – беше празна, после я намери в една от отделените ниши. Дръпна завесата и я затвори.

Главата на Дилия лежеше на една страна, но когато се приближи, забеляза, че гърдите ѝ се движат, а под халата се подава превръзка. Погледна към монитора за сърдечна дейност. Изглежда, беше в стабилно състояние. В ръката ѝ влизаше интравенозен източник.

Проследи пластмасовата тръбичка и видя каквото му трябва – малък отвор, през който можеше да се инжектира лекарство.

Взе чифт латексови ръкавици от кутията на стената, извади спринцовка и погледна двете шишенца.

Избра дясното и изпълни спринцовката с бледа жълта течност.

Вкара иглата в отвора на системата, натисна буталото и изля течността в ръката ѝ. Тя изстена тихо, обърна лице към него, а той покри устата ѝ с ръка. Тя се опитваше с всички сили да не затваря очи и сега го гледаше настойчиво.

– Всичко е наред – прошепна той и я притисна, докато тя се бореше с тежестта му. – Всичко е наред.

Повтаряше го отново и отново с успокояващ глас, сякаш четеше приказка за лека нощ, и накрая тя склопи очи и спря да се съпротивлява.