Часът на убиеца

70.

– Карам – отговори Ник. – Покрай Анакостия. Добре ли си?

– Мисля, че да… не знам, Ник – каза тя със замислен глас.

– В безопасност ли си?

– Защо да не съм?

– Къде си?

– Вкъщи.

– Да не си видяла някого отвън? Някой наблюдава ли къщата?

– Не съм забелязала нищо.

– Трябва да се махнеш. Там не е безопасно.

– Защо? Какво става?

– Може да дойдат за теб. Да се видим някъде.

– Ник, моля те. Просто иди в полицията. Може да се срещнем там.

– Карън, знам как звучи това, но не мога да имам доверие на полицията. Не мога да имам доверие на никого. Получи ли съобщението ми?

– Няма никакво съобщение. Дори не съм забелязала да си звънял. Хайде просто да се видим и да поговорим, става ли? Какво ще кажеш за…

– Карън, не.

Той осъзна, че ако Джеф и хората, с които работеше, бяха в състояние да прихващат обаждания и да трият съобщения, значи беше възможно и да подслушват.

– Какво? – попита тя.

– Не казвай къде. Може да ни подслушват. Стой далеч от Джеф Търнър. Не вярвай на нито дума от казаното от него. Трябва ти нов телефон. Този не е сигурен.

– Ник, кой подслушва? – вече звучеше отчаяно, почти шепнеше. – Плашиш ме.

Движението се забави и Ник се премести в дясната лента.

– Ще се видим. Ще ти обясня всичко. Има ли някое място, което само двамата с теб знаем? Има ли начин да ми го кажеш така, че ако някой ни слуша, да не разбере за къде става дума?

Мълчание.

– Карън?

– "Сансер" – каза тя.

Ник се замисли за миг, върна се към времето, когато тъкмо бяха започнали да се виждат.

– Помниш ли къде беше? – попита тя.

– Разбира се. Тръгвам натам.

Мълчание.

– Карън? Карън!

– Ще бъда там.

Линията прекъсна.