Часът на убиеца

14.

Ник се прокрадваше по алеята към офиса си. Беше накарал таксиметровия шофьор да го остави на няколко пресечки оттук, след което тръгна към гаража по обиколен маршрут, криейки се в сенките, оглеждайки всяко скришно местенце, където някой би могъл да го причаква, да наблюдава.

Не забеляза никого. Но това не означаваше, че не са там. Беше риск, който трябваше да поеме. От изключителна важност беше да докаже, че е имал разрешение и право да се намира в онази къща тази вечер, че всичко е било тренировъчна ситуация.

Извади заредения пистолет, който отне от нападателя си в дома на Уайдънър, и го стисна ниско с дясната ръка. В лявата носеше сакото, смачкано на топка.

След последен поглед по алеята се приближи към вратата на офиса си. Отвори с пръстите на лявата ръка, влезе и бързо скочи встрани. Стигна до ъгъла и се вгледа в сенките, заобикаляйки мебелите по памет.

Освен забързаното си дишане чуваше само тракането и духането на отоплителната система.

Офисът му беше празен и той отвори чекмеджето, в което бе оставил ножа си. Сега, разбира се, го нямаше. Но той трябваше да се убеди с очите си.

Метна сакото на масата и продължи към задната стая, пълна с оборудване, подредено в контейнери, като накрая стигна до банята. Не откри никого.

Отиде до сейфа и набра комбинацията. Вратата се плъзна тихо и бавно назад. Там, където беше оставил подписаното разрешително на стоманения рафт, нямаше нищо.

Отпусна рамене и въздъхна протяжно. Спря нахлуващата паника.

В кабинета претърси бюрото си за документацията, свързана с Уайдънър. Плановете за атаката, която толкова внимателно беше отрепетирал, си бяха на място, но копието от договора липсваше заедно с всичко останало, което можеше да докаже, че е работил за клиент.

Отвори лаптопа си, влезе с отпечатък в своя акаунт и влезе в електронната си поща. Потърси името на Александра Харт. Колко пъти се бяха срещнали? Два. Дали си бяха разменяли писма? Може би шест пъти. Напълно достатъчно. Това щеше да докаже истината.

Нямаше ги. Провери отново, а после прегледа и изходящата си поща. Нищо. По-рано днес Александра Харт стоеше в това помещение, но сега всяка следа от нея беше изтрита.

По ребрата му се спусна струйка пот. Какво се случваше? Сякаш се гмуркаше надълбоко, а водата притискаше гърдите му, дробовете, тъпанчетата с убийственото си налягане.

Колко още улики сочеха, че той е убиецът? Сега не можеше да отиде в полицията, не и докато не разбереше колко надълбоко е затънал.

Върна се при сейфа и извади две кутии с патрони за "Уинчестър" заедно с два допълнителни пълнителя, прикрепени на колан, след което се върна в кабинета си. Извади раницата, която използваше за командировките си – вътре вече имаше приготвен комплект за взлом и основните инструменти на занаята му, а той добави към тях сакото с ножа и пистолета.

От задната стаичка си взе риза, евтин смартфон и няколко предплатени симкарти, неразопаковани, още върху пластмасовите си пластинки.

Понечи да тръгне, но се обърна и се върна да вземе аптечка.

Излезе с решителна крачка от кабинета и се спря пред отворената врата на банята. В огледалото зад меката част на ухото му се виждаше мазка кръв.

Ник пристъпи вътре и разгледа лицето си, което беше призрачно бледо, с растяща синина на слепоочието. Вдигна ръка. По ноктите му имаше засъхнала кръв.

Топлият кран на мивката се отвори със скърцане. Имаше нужда от душ, за да се почисти, да отмие и последната следа от тази кръв и металния ѝ мирис, само че не тук. Възможно беше да се върнат.

Остърга, каквото успя, изпод ноктите си, изми лицето и врата си и се насочи към преддверието.

Покрай прозорците премина сянка. Той зачака да види накъде ще продължи и дали ще се появи на другия прозорец. Не се появи.

Там имаше някого.

Но въпреки всичко беше наложително да дойде тук. Документите му трябваха, инструментите също. Имаше и още една причина. Част от него рипаше срещу заплахата като куче, вързано на верига. Искаше те да се появят, да се нахвърли със зъби и нокти срещу онези, които стояха зад всичко това, които и да бяха те, и да изкопчи от тях цялата истина: Кои сте вие и защо си играете с мен?

Прокрадна се към входната врата, притиснат към стената, в абсолютна тишина. Не застана пред нея. Познаваше един специалист по разминиране, който беше понечил да отвори вратата в Меделин и беше застрелян в главата от евтин наемник, преди дори да успее да я открехне.

Дръжката се раздвижи, после се завъртя. Вратата се отвори. Ник насочи пистолета, гледайки през мерника, и се озова очи в очи с жена, млада жена, която извика от страх.

Беше Дилия Тайран.