Часът на убиеца

43.

Ник излезе през задната врата, слезе от верандата и се отмести вдясно, за да огледа улицата. Остана в тъмния двор, завъртайки се бавно в кръг, както го бяха обучавали много отдавна, сканирайки с поглед от далечна към близка точка, от далечна към близка точка, сектор по сектор, целия квартал. Беше тихо и той си представи останалите семейства, събрали се около масите за вечеря.

Поклати глава. Стоеше тук в нощта като някой лунатик, обикаляйки по сенките. Трябваше да си почине. Тръгна през моравата, после спря.

Причината беше съвсем незначителна – примигване две къщи по-надолу, точица светлина, скрита сред храстите между домовете на съседите му.

Промъкна се през моравата, където градинската архитектура позволяваше да намери укритие, и погледна натам. На улицата, близо до колата на Дилия, стоеше някой. Човекът, изглежда, чакаше, наблюдаваше, опитваше се да го пресрещне.

Заслуша се и чу само вятъра, брулещ оголелите клони на зимните дървета, както и автомобилен двигател в далечината. Огледа се за други преследвачи. Защото до всеки забелязан човек обикновено се криеха други. Колата му трябваше. В гората зад къщите имаше пътеки, следващи старото корито на потока и водосточните канали. Можеше да мине оттам и да заобиколи наблюдателя.

Искаше да види колко още се крият наоколо и дали са от полицията, или от ФБР. Ако нямаше други и онзи беше самотен страж, може би щеше да успее да го надвие, появявайки се изненадващо.

Влезе в гората и хвана пътеката покрай потока, който в момента представляваше само влажна вдлъбнатина в пръстта, отрупана с листа. На полянката от лявата му страна имаше малка детска площадка.

Инстинктът го подтикваше да побърза, но си наложи да успокои темпото. Не искаше да вдига шум. Гледаше към улицата и осветените къщи. Човекът беше изчезнал.

Ник излезе от пътеката и прекрачи встрани.

Чу приближаващи стъпки по влажната пръст. По слух успя да прецени, че е само един.

Ник приклекна между боровете и се задвижи в обратната посока, прекоси коритото на потока и полянката, минавайки покрай детската площадка.

Ако имаше и други, той искаше да примами своя преследвач и да го отдели от подкреплението му. Прикри се зад един дъб и зачака очите му да привикнат към тъмнината, оглеждайки гората.

Ръката му се спря върху пистолета в кобура, но не го извади. Още не. Имаше вероятност да е полицай или агент. Ник нямаше намерение нито да убива ченге, нито да принуждава ченгето да убива него.

Нямаше да стреля, ако не беше неизбежно. Беше обучен да пази и защитава. Не беше подходящо място да хвърчат куршуми, предвид къщите зад гърба на мишената и спящите деца, не беше място за започване на война.

Люлките на площадката скърцаха тихо на вятъра. С Карън обичаха да спират тук по време на разходките си, да сядат и да си говорят в края на деня.

Опрян в дървото, се придвижи покрай него и надникна в мрака. Белият лъч на тактически фенер мина през гората и проряза погледа му.

За миг го заслепи и остана да стои безпомощен. Стисна очи и пак се скри. Дали го видяха? Ако беше ченге, щеше да обяви присъствието си, но не се чуваше нищо. Беше някой от убийците.

Ник извади пистолета от кобура и се огледа, но виждаше само тъмнина и ивичестия остатъчен образ на лъча светлина.

Заслуша се в очакване да го доближат тежки стъпки от ботуши. Не чуваше нищо освен собственото си дишане. Струваше му се много шумно, а пулсът му туптеше в ушите. Направи крачка вдясно и удари краката си в корен, замръзна на място и заоглежда гората с вдигнат пистолет. Очите му бавно привикваха към мрака, но все още виждаше само сенки.

Задуха вятър, клоните над главата му зашумяха. Дали човекът го е изпуснал? Дали е продължил?

Обърна се, вече виждаше по-добре и можеше да различи очертанията на дърветата.

Дишане, стъпки – някой бягаше към него отдясно, приближил се внезапно. Нещо проблесна в мрака и се насочи със замах към него. Електрошок.

Ник се изпъна назад, а електрическата искра опари брадичката му. Успя да види лицето на мъжа на синята светлина. Сграбчи нападателя за яката с лявата си ръка, застопори стъпалата си в пръстта и с двата крака изтласка мъжа – онзи изгуби равновесие, препъна се и падна. В мрака се чу удар в земята.

Движението му беше толкова силно, че сам изгуби баланс и полетя назад. По време на падането изпъна ръка към пръстта. Усети пронизваща болка някъде до лакътя си, беше се ударил в нещо твърдо. Изправи се, стиснал пистолета, завъртя се към мъжа и се прицели, следвайки стоновете на другия.

Вече виждаше по-добре. На поляната беше по-светло. Съзря тялото на мъжа, проснато на земята – главата му се опираше в траверсата, която минаваше покрай детската площадка.

Якето му се беше отворило и на кръста му се виждаше пистолет в кобур. На дулото беше завит заглушител.

Екипировка на убиец. Ник пристъпи по-близо, без да сваля мерника от лицето на мъжа, и му дръпна пистолета с лявата си ръка. Това предизвика силна болка в ръката му. Явно се е порязал при падането.

– Кой си ти? – попита Ник, а всяка дума беше премерена, гневът обуздан, поне за момента. Дръжката на пистолета се впиваше в дланта му.

Мъжът издаде дълбок гърлен звук. Бузата му беше опряна в траверсата, вратът му – изкривен в неестествена поза. Ник лесно можеше да го прекърши.

Вятърът брулеше между дърветата. Люлката се раздвижи, а веригата задрънча леко. Водеше тук племенницата си да поиграе. Това беше домът му. Яростта бушуваше в него като треска.

Мъжът отвори очи. Погледна ужасено Ник, опита се да стане, но не му беше останала сила.

Не. Независимо какво заслужаваше този човек, Ник не беше убиец. Нямаше да се превърне в лъжата, с която вече обрисуваха живота му.

– Кой те изпрати? – изръмжа и притисна ботуша си в гърдите на мъжа.

Онзи се опита да каже нещо, но успя само да изстене, преди да затвори очи и главата му да клюмне настрани.

Някъде до него се чу шум, подобен на шепот. Слушалка. Ник прибра пистолета на нападателя в джоба си, а заглушителят остана да стърчи. Вдигна радиото и се заслуша.

– Три минути на терен – каза гласът. – Виждаш ли го? Изчакай приближаването ни. Там ли си?

Ник натисна микрофона.

– Избяга – каза, ниско и бързо.

– Прието.

– Къде да се видим? – попита Ник.

– Идентифицирай се.

– Къде да се видим?

– Идентифицирай се. Приемаш ли?

Ник не отговори. Явно си имаха система, някакъв код, който потвърждаваше самоличността на оператора.

– Заглуши. Заглуши. Заглуши.

Това беше заповед за изключване на компрометирана мрежа. Който и да беше от другата страна, вече е разбрал, че човекът им е повален. Ник видя как гърдите му се надигат и спускат едва-едва, докато бавно потупваше джобовете, но и двата бяха празни.

Клепачите на мъжа потрепнаха и той промърмори нещо като насън. Ник нямаше време за въпроси. Обърна се и побягна към колата.