Часът на убиеца

15.

Дилия отстъпи с вдигнати ръце, а той свали пистолета.

– Добре ли си? – попита.

Широко отворени очи и безмълвно кимване.

– Хайде – каза той. – Мушкай се.

Тя влезе, без да каже и дума, а Ник затвори вратата.

– Боже, Дилия. Съжалявам.

– Кого очакваше, Ник?

Той се загледа през прозореца.

– Какво, по дяволите, става?

– Справям се, Дилия. Трябва да се махаш.

– Така и не ми се обади след задачата. Не си вдигаш телефона.

– Настъпиха някои усложнения.

– Минах с колата по улицата на Уайдънър. Не съм виждала толкова ченгета през живота си. От ФБР бяха там и други федерални, които дори не успях да разпозная. Какво стана?

Ник прокара длан по брадичката си, усети наболата брада.

– Всичко е било нагласено, Дилия. Капан. Раниха сериозно Малкълм Уайдънър, докато бях там. Който и да го е направил, се опитва да нагласи нещата така, че вината да изглежда моя. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина.

Дилия притисна ръка към гърдите си, помълча за кратко, а после го погледна.

– Трябва да отидеш в полицията. Нали имаме писмо?

– Писмото го няма. Някой е влязъл с взлом. Взели са всички копия. Всичко, което доказва, че съм имал законно право да се намирам там. Дори имейлите са изтрити. Съвсем умишлено е. Всичко в онази къща сочи към мен.

– Какво?

Той не отговори.

– Каза, че се опитват да те изкарат виновен. Как?

– Като са оставили ножа ми на мястото.

Дилия се подпря на бюрото. Насилието вече добиваше реално измерение.

Тя присви вежди, а той се опита да разчете изражението ѝ – загриженост, да, но може би и разочарование. Изглеждаше като хлапе, което току-що е осъзнало, че родителите му в крайна сметка са обикновени човешки същества. А сякаш имаше и още нещо. Страх?

– Трябва да има някаква следа. Някакво доказателство. Онази жена. Александра Харт. Аз ще свидетелствам – каза Дилия и тръгна към компютъра.

Той чу сирени в далечината и погледна през прозорците. През тях премина светлина.

– Дилия – каза Ник. – Трябва да се махаме. Тук не сме в безопасност.

Отвън се чу затваряне на автомобилна врата.

– Не може всичко да изчезне просто така!

– Хайде – нареди той. – През задния изход.

Очите ѝ срещнаха неговите и тя кимна. Грабна двата лаптопа и чантата от бюрото си, а той я поведе към задната врата.

Ник я прикриваше, приготвил пистолета, докато навън доближаваха фарове, заобикаляйки нейната кола.

Той потегли и се изстреля от алеята. Пое по заобиколен маршрут, без да откъсва очи от огледалата – наблюдаваше дали не ги следват.

– Защо не се обадим на Александра Харт? – попита Дилия.

– Опитай.

Тя беше единствената му реална връзка с онези, които го подредиха така.

Дилия потърси номера на жената и набра. Той чуваше как звъни. Не след дълго се включи автоматично записано съобщение. "Моля да ни извините, но набраният от вас номер е извън обхват или вече не съществува."

Дилия прекъсна обаждането. Започна да търси нещо на телефона си.

– Ще намеря другия ѝ номер. Беше в контактните данни на "Аегис". – Стисна устни. – Страницата я няма. Вчера я разглеждах!

Дилия натисна нещо на екрана.

– Профилът ѝ в Линкдин също е изчезнал. – Обърна се към него. – Какво, по дяволите, е това, Ник? Как е възможно някой просто да се изпари?

– Не мисля, че Александра Харт изобщо някога е съществувала.