Часът на убиеца

65.

Подгизналата от пот риза на Ник залепваше по гърба му. Очите му все се връщаха към огледалото за задно виждане. Ръцете му стискаха волана така, сякаш изцеждаше парцал. Някаква кола се движеше шеметно към тях изотзад и навлезе в лентата от лявата им страна. Той погледна към шофьора.

– Ник! – извика Али от пасажерската седалка, а ръцете ѝ се протегнаха към предното стъкло. Колата пред тях спря внезапно.

Той наби спирачки, а автомобилът се разтресе, когато антиблокиращата система се задейства върху свистящите гуми. Спря на метър и половина от бронята на другата кола, а после забеляза свободното място за паркиране, което беше щастлива рядкост и заради което беше спрял онзи отпред.

Колата отляво профуча напред и той забеляза хромирания ауспух втора ръка. Беше стар "Форд Краун Виктория" с поръчкови джанти.

Пълен с хлапета.

Ник заобиколи колата отпред. Бяха в тойотата на Али, до която се добраха след минута здрав спринт от Сам Макдона и хората му.

– Успя ли да го докопаш? – попита Ник. – Телефонът му?

– Да.

Али вдигна малко синьо устройство с размер на флашка. Беше го пъхнала в телефона на Сам, докато Ник стоеше с него в спалнята.

Преди да отидат в апартамента на Макдона, Али и Ник се срещнаха с Дилия, а тя им даде бръмбарчето. Така можеха да се вържат за телефона на Сам, да слушат разговорите му, да го следят, а може би и още нещо.

Трябваше да изкопчат истината от Сам Макдона, да намерят някакво доказателство, което да използват, за да го сринат. Али опита с добро. Ник – със заплахи. Само че Ник разбираше, че Макдона е внимателен и дори пистолет в лицето може да не е достатъчен, за да го разтърси.

Така че Ник изигра един от собствените им номера на техен гръб – шпионирай, следи, вмъкни се вътре.

Ник искаше да притесни Макдона, да види на кого ще се обади и къде ще отиде след това. Искаше да запише признания. Нямаше да мине пред съда, но пак щеше да е нещо солидно, което Ник можеше да използва пред адвоката си или пред медиите.

Продължи да кара, бързо, после бавно, завиваше, без да подава сигнал, движеше се по магистралите и тихите квартални улички на "Брукленд", прилагайки методично всичките си умения, за да забележи или заблуди евентуалните им преследвачи, преди да се срещне с Дилия и да започне работа по телефона на Сам.

Прекоси Анакостия и бързо сви към местните улички. Минаха под оголял балдахин от дървета и се насочиха обратно към реката и мочурищата, които ограждаха парка "Кенилуърт" с Водните градини. До парка имаше километрична отсечка блатисто крайречие, а той разчиташе да е празно извън сезона.

Тръгна по страничен път с напукан асфалт, зави по една алея и спря до павилион с гледка към Анакостия и хълмовете на Националния дендрариум от другата страна на реката.

– Чисто ли е? – попита Али, а очите ѝ се стрелкаха щателно между околните дървета.

Ник имаше добра видимост към всички подстъпи. Облегна се назад и си пое първата нормална глътка въздух от цял час.

– Да.