Часът на убиеца

54.

В помещението проникна още един звук – сирени, които се засилваха все повече. Пистолетът се отдели от гърлото на Ник.

– Какво е това, по дяволите? – попита другият мъж. Джеф го беше нарекъл Сингх.

Джеф се заслуша внимателно.

– Полицията е. Стой тук. Ще проверя. Може да се наложи да го изкараме отзад.

След това излезе с пистолет в ръка, а Сингх се отдалечи от него на няколко крачки и погледна през прозореца, за да разбере какво става. Входната врата на къщата се отвори и се затвори.

Ник остана сам в средата на стаята. Помръдна напред свободната си ръка и стисна тръбичката, която вкарваше газ в обдишващия апарат.

Сведе глава и размести маската, успявайки да пусне свеж полъх през процепите отстрани. Вдиша няколко пъти дълбоко от чистия въздух, разсейвайки мъглата на опиатите.

В огледалото над камината виждаше, че Сингх стои зад него, до вратата, и наднича през щорите. Ник най-после го разпозна, беше един от нападателите му в къщата на Малкълм Уайдънър.

Щом се обърна, Ник пусна тръбата. Задържа дъха си, за да не поеме още от успокоителното, докато Сингх се приближаваше към него. Ник остана неподвижен, наслаждавайки се на усещането за ясно съзнание и на това, че отново започваше да чувства тялото си като свое.

Продължи да гледа унесено, когато Сингх се надвеси над него и се приближи. Чувстваше топлия му дъх.

Не мърдай. Чакай.

Седеше все така отпуснат, макар че адреналинът подтикваше всеки мускул на тялото му към движение.

Стой. По-близо.

Сингх хвана маската, за да я нагласи отново, и се наведе да провери зениците на пленника.

В този момент Ник се засили с глава и я заби в носа му. Чу се силно изхрущяване.

Зашеметен, Сингх се олюля назад и започна да се свлича по ръба на масата, а ръката му грабеше отчаяно в опит да се задържи за нещо, но само се хлъзгаше по хапчетата. Накрая той падна и главата му се удари в пода.

Ник откъсна изолирбанда и монитора, за да освободи лявата си ръка, и си наложи да се концентрира, да раздвижи безчувствените си пръсти. Изправи се, краката му едва го държаха, но успяваше да върви. Огледа стаята за оръжие.

Бузите го боляха и той осъзна, че се усмихва широко като някой добронамерен луд, очевидно под влиянието на синтетичната радост, с която го бяха тъпкали и която вече бавно го отпускаше. Усещаше страх, но много далечен, изгубен във въодушевлението на наркотиците или пък на бягството. Сингх успя да се изправи, притиснал лицето си с ръка, примижаваше дезориентиран. Скалпелът проблесна между пръстите му и със замах се насочи към Ник. Той се наведе надясно, но острието го закачи за рамото.

Мъжът се беше хвърлил с твърде голяма сила, едва се държеше на крака, все още замаян от удара. Ник го избута встрани, събори го, а после пристъпи към него, притиснал ръка върху масата за опора. Докато Сингх се надигаше от пода, Ник вдигна десния си крак и го спусна обратно, забивайки главата на другия в каменния под.

Из стаята проехтя кух удар и Сингх се свлече. Виждаше се само бялото на очите му. Беше в безсъзнание, поне засега.

Скалпелът се строши на земята. Ник грабна малкото острие и се опита отново да го нагласи в дръжката, но запорът се беше откъртил. Мушна острото като бръснач метално парченце в джоба си и продължи. Бързо претърси мъжа за пистолет или друго оръжие, но намери само връзка ключове.

Взе портфейла си от масата – пистолетът му беше у Джеф, – когато чу движение от дясната си страна. По ехото прецени, че идва от кухнята, затова тръгна наляво, през трапезарията, покрай задното стълбище, към антрето, а междувременно не спираше да търси оръжие.

Притисна се към касата на вратата и огледа задния двор – продълговата морава по стръмнината на хълм, обградена от гъсто наредени дървета от двете страни.

Завъртя топката на вратата, при което се чу леко метално стържене, и се измъкна в задния двор, в сутрешния въздух. Рейндж роувърът на Джеф беше паркиран на алеята до къщата. Ник хукна наляво към най-близките дървета. Бяха поне някакво укритие. Щом навлезе в сянката на дърветата, от лявата страна забеляза тухлена ограда, с перваз от пясъчник.

Продължи да върви, да се отдалечава от къщата и от воя на сирените. Не искаше да ходи в полицията, не и ако можеше да го избегне, не и с това убийство, което още тегнеше над главата му.

Чу отваряне и затваряне на врата. Джеф или хората му идваха за него, претърсваха двора. Той се движеше възможно най-бързо, ускорявайки безшумно крачка покрай стената. Изглежда, че беше част от съседния имот. Погледна напред за някаква пролука, като се надяваше гората на върха на хълма да води към път или към изход.

Вече почти стигнал до целта си, чу приближаващи стъпки. Закова се на място и се скри зад едно дърво. Отдясно изникна продълговата сянка. Не идваше право към него. Сякаш се движеше по път, който щеше да доведе човека на два метра от дясната му страна, а после да го отдалечи напред.

Фигурата се приближи, шумолейки из опадалите листа. Нямаше логика Джеф или Сингх, или който и да било от къщата да е успял да стигне толкова далеч толкова бързо, а и не беше чул полицията да идва насам.

Дишането му се учести, в собствените му уши звучеше като парен локомотив. Забави. Спокойно. Вдигна ключовете, които беше взел от Сингх, и ги стисна в дясната си ръка, а острието на най-дългия ключ стърчеше като шиш за лед. Не разполагаше с по-добро оръжие. Парченцето скалпел беше твърде късо, за да го хване. Приготви се за нападение.

Фигурата се появи.

Беше Али Уолдрон. С празни ръце. Без оръжие. Почака тихо да го отмине, за да я заобиколи, без да вдига тревога.

Тя обърна глава към него и отстъпи стреснато назад. Гледаше лицето му, прясната рана на рамото, а очите ѝ се разшириха от шока. Ако се развикаше, преследвачите му щяха да го намерят.

Тя не издаде нито звук, а той прочете по устните ѝ въпроса:

– Добре ли си?