Часът на убиеца

42.

Ник се приближи към предния прозорец на къщата. Телефонът в джоба му избръмча и той го извади. Съобщение от Дилия с молба да ѝ се обади. В момента не можеше да говори с нея, не и насред цялата тази лудост.

Погледна надолу по коридора и чу течаща вода.

Очите му минаха по повърхността на масата. Нямаше нищо освен подложките и чашата. Телефона на Карън го нямаше.

Направи три крачки към банята. Водата течеше от много време.

Имаше нещо странно в това, че е взела телефона със себе си. Тя нямаше навика да си запълва времето с него, не се криеше зад екрана. Това му харесваше много у нея.

Не звучеше като да говори с някого. Но беше възможно. Или пък изпращаше съобщение. Зачака пред вратата.

Приближи се. Карън излезе. Изглеждаше по-добре. Очите ѝ се бяха прояснили.

Тя прокара опакото на ръката си по бузата.

– Хайде да направим крачка назад, става ли? – Телефонът беше в ръката ѝ. Когато вдигна очи към нея, Ник забеляза, че тя го наблюдава и следи погледа му, вперен в телефона.

Усмихна му се сладко-горчиво и тръгна към него.

– Защо не поседнем?

Тя се приближи съвсем, загледана в лицето му. Върбинка. Този аромат. Лосионът за ръце, който използваше. Умората и подозрението се въртяха из главата му като зъбни колелца. Зад всичко това обаче, и то с много по-голяма сила, стоеше нещо много просто. Той се нуждаеше от нея. Искаше да я прегърне.

Долната ѝ устна се изду в тревога.

– Знам, че ти идва много. Нека ти направя кафе или нещо за хапване.

Това му се стори странно, внезапната ѝ топлота след цялата заслужена подозрителност. Дали не се беше свързала с някого и сега се опитваше да го задържи тук достатъчно дълго, за да дойде още някой?

Параноичен си. Губиш почва. Та това е съпругата ти.

С усилие си наложи да се откъсне от нея. Очите му се плъзнаха към прозорците, но не виждаше нищо навън. Вътре беше твърде светло.

– Не биваше да идвам, Карън. Съжалявам, че те подложих на това. – Трябваше да говори с Дилия и разбираше, че в момента няма място в тази къща, дори само за да се остави на онова, което го гонеше от нея. – Искам да те държа далеч от всичко. Тръгвам.

– Остани. Не се връщай там, Ник. Не искам да ти се случи нищо.

– Така е най-добре.

Той постави другата си ръка върху нейната, беше топла. Ръцете ѝ винаги бяха топли в неговите.

Тя погледна към прозорците.

Той издърпа пръстите си, сведе глава и тръгна с бърза крачка, защото сам си нямаше доверие, че може да продължи.