Часът на убиеца

34.

По обратния път Ник мина през централната част на града и се запъти към апартамента на Дилия с нейната кола.

Не спираше да стиска волана, беше го обзела ярост. Погледна скоростомера и сам си наложи да намали.

Изглежда, Ема е видяла нещо на онзи купон. Дали някой е убил жената? Дали след това са преследвали Ема, защото е знаела?

Обади се на Дилия.

– Имам нещо – каза той. – Вкъщи ли си?

– Да. Какво е?

– Ще ти кажа, като се видим. Да се видим в…

По телефона чу три почуквания на вратата. Дилия тихичко извика.

– Някой е тук.

– Очакваш ли доставка? Човек?

– Не – прошепна тя. – Домоуправителят чука понякога. Това е.

– Не се приближавай до вратата – предупреди я той.

По линията се чу шумолене на дрехи, после щракване на ключалка.

– Пред сградата има паркирана кола – отекна гласът ѝ. Явно се беше заключила в тоалетната.

– Коя марка?

– "Шевролет" седан.

– Може да е полицията.

Още три почуквания, вече приглушени. Не можеше да е сигурен дали наистина беше полицията, и дори да беше, дали можеше да ѝ се има доверие.

– На една пресечка съм. Идвам.

– Но ако те видят…

– Няма проблем. Не отваряй. Имаш пълното право. Какъв е кодът на вратата?

– Ник, недей.

– Ще внимавам. Кой е номерът?

– Седем, нула, четири, три.

По телефона се чу викане:

– Дилия Тайран. Градска полиция.

– Можеш да говориш с полицията – каза Ник, – но ще ти трябва адвокат. А не знам дали можеш да им вярваш. Не искам да ти се случи нищо. Идвам.

– Аз съучастница ли съм?

– Вярваш ли, че съм невинен?

– Да вярвам? – Звучеше шокирана. Гласът му някак си беше прозвучал гузно. – Не си ли?

– Да – отвърна той. – Не си се опитвала да прикриеш престъпление. Не си направила нищо лошо. Можеш да правиш каквото пожелаеш, но точно в момента не мога да съм сигурен, че тези хора са тъкмо това, за което се представят. Просто устискай.

Тишина.

– Дилия!

– Тук съм – прошепна тя. Едва я чуваше.

Ник спря неправилно на ъгъла и слезе от колата. Седанът пред апартамента на Дилия беше необозначен "Шевролет Импала" с полицейска регистрация – DC 5930, и нископрофилна антена за багажник на патрулката. Определено приличаше на истинската полиция, но той нямаше вяра на никого и на нищо. Ако хората зад това бяха достатъчно могъщи, за да убият бивш директор на ЦРУ, преспокойно можеха да държат и полицаи на хонорар.

Прикри очи от слънчевите лъчи и надникна през стъклената врата към лобито. Беше чисто. Набра кода на клавиатурата и влезе. Апартаментът на Дилия беше от дясната страна на втория етаж, затова той тръгна наляво към по-далечното стълбище.

Препусна нагоре по стълбите, открехна вратата и се шмугна на етажа. Коридорът стигна до Т-образно разклонение и той надникна зад ъгъла. Двама мъже в костюми стояха пред вратата ѝ.

Ако бяха полицаи, не си представяше, че биха могли да имат заповед за обиск или арест. Само в такъв случай биха разбили вратата. Наблюдаваше и чакаше, чу как си говорят тихо, не различаваше думите.

Ако понечеха да разбият вратата или ключалката или ако посегнеха към оръжията си, щеше да ги спре. Измъкна пистолета и го допря до бедрото си.

Единият мъж потропа с юмрук пет пъти.

Сърцето на Ник думкаше в ушите му.

Той отпусна рамене.

Почакаха още трийсет секунди, обърнаха се и се отдалечиха.