Часът на убиеца

56.

Побягнаха през парк, който сякаш някога е бил част от имение. Пътеката не беше повече от тънка кална бразда, скрита под купища загниващи листа. Тръпката на еуфорията започна да стихва, на Ник му се гадеше, чувстваше немощ и с усилие се съсредоточаваше върху всяка стъпка, за да не се свлече на земята.

Имаше голяма вероятност Джеф да наблюдава пътя, който водеше до колата ѝ. Беше най-очевидният изход за бягство от къщата. Трябваше да стигнат до нея от друга посока.

След като се отдалечиха на известно разстояние от къщата, Ник се обърна назад и забави крачка, защото нямаше следа от преследвачите. Свали якето си. Ръкавът на ризата вече беше разкъсан от острието. Разпра го докрай и го омота около раната.

Пак нахлузи сакото върху пострадалата ръка и изсъска от парещата болка.

– Защо беше в къщата? – попита той, докато вървяха.

– Знаех, че там става нещо – отвърна тя, подчертавайки всяка дума. – Притеснявах се, че може да е нещо лошо, затова дойдох да проверя. Това е. Просто не искам още някой да бъде убит.

– Като Малкълм Уайдънър?

– Нямах никаква представа, че ще се случи такова нещо, кълна се.

Искаше да я разпита за кого работи, за всичко, което знае, но в момента на първо място беше бягството.

Обърна се и двамата тръгнаха през гората към пътя, на който Али беше оставила колата си. Клоните ги драскаха по ръцете, по лицата. Бяха влезли достатъчно навътре в парка и можеха да стигнат до автомобила през гората, не през улицата.

Той спря при последната редица дървета.

– Ето я – прошепна тя и посочи към тойотата "Авалон" с вирджинска регистрация на близо сто метра от тях. Тя пристъпи напред.

– Почакай – спря я той и погледна надолу по улицата. Опитваше се да види дали някой ги причаква, дали наблюдават колата. – Как разбра, че в онази къща става нещо?

– От хората, за които работя.

– Но никой не знае, че си била там? Никой не знае, че си разбрала?

– Да. Внимавах. Ако ме бяха хванали там…

Тя преглътна. Беше я обхванал страх. Сключи вежди, стисна устни, а крайчетата им се изкривиха надолу. Той я наблюдаваше и се опитваше да разбере дали не се преструва, дали това не е поредният изпипан сценарий. Трябваше да действа бавно и да избягва капаните, ако имаше такива.

– Чуй ме – каза тя, заела защитна позиция, сякаш доловила недоверието в изражението му. – Аз им помагах. Бях техният шпионин, тяхната актриса, каквото трябваше. Това беше работата ми. А сега просто искам да разбера в какво съм се забъркала, какво, по дяволите, правят и как мога да се измъкна от него. Може да ме убият заради това, което знам. Дори мисля, че щяха да го направят вчера, но успях да ги убедя, че съм им вярна. Господи. Първо изчезва онази жена, после умира Уайдънър, а накрая влизам в тази къща и виждам какво правят с теб. Разберат ли, че съм…

– Изчезнала?

– Какво?

– Кой е изчезнал?

– Аз нямам нищо общо с онова.

Той я доближи и се надвеси над нея.

– Името.

– Ема Блеър. Те…

По улицата бавно минаваше черен джип, търсеше нещо. Ник ѝ махна да се приближи, скривайки се зад едно дърво. Тя го последва и застана до него.