Часът на убиеца

57.

Чакаха мълчаливо. Ник стоеше, заслушан в двигателя на джипа, чакаше да спре и да започне ловът.

А през цялото време в главата му кънтяха нейните думи. Тя знаеше за изчезването на Ема.

Звукът от автомобила се отдалечи и той го видя да завива зад ъгъла в края на улицата. Не беше забавил ход покрай колата на Али. Може би не я бяха разпознали. Той излезе от гората и тръгна към тойотата.

– Ключовете – каза. Тя не помръдна. – Ако ни погнат, е по-добре аз да карам.

Тя му ги подаде. Ник попиваше всеки детайл от квартала, докато приближаваха към колата, не спираше да търси знаци, че ги следят, оглеждаше се за възможни скривалища на съгледвачите, но не виждаше нищо.

Отвори вратата на шофьорското място и влезе вътре. Когато и Али седна до него, ѝ нареди да изключи телефона си. Направи обратен завой и подкара колата с петдесет километра в час през квартала, бързо, но не достатъчно, за да привлича внимание. Колата беше стара, но безупречно чиста.

Докато караше, не спираше да гледа в огледалата и да следи за преследвачи.

– За кого работиш? – попита я.

Тя стискаше дръжката на вратата и гледаше през прозореца. Бяха се отдалечили и паниката, която видимо я беше обзела по-рано, сега сякаш се беше уталожила. Вече си правеше сметка.

– Човек на име Грей ли е? Кара "Рейндж Роувър" и е онзи с пистолета.

– От тях е – отвърна тя, – но не работя за него.

Ник зачака, но тя не добави нищо друго.

– Слушай – каза той. – Трябва да ми кажеш истината. А аз ще се опитам да ти разкажа, каквото знам за случващото се. Това е единственият начин да се измъкнем от ситуацията.

Тя кръстоса ръце и го погледна, изглеждаше готова за сделка.

– За Сам Макдона ли работиш?

Тя едва доловимо помръдна глава. Беше привлякъл вниманието ѝ.

– Какво те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?

– Подредих някои от парчетата на пъзела, Али Уолдрон. Вероятно знам някои неща, които и ти би искала да разбереш. Е?

– Работя за Дейвид Блейкли. Той е покровител на Макдона, основният му спонсор.

Ник кимна хладнокръвно, без да откъсва поглед от пътя. Отчаяно искаше да научи отговорите на тези въпроси, но трябваше да внимава. Все още не ѝ вярваше. Информацията, която му предлагаше, беше идеалната стръв, в случай че се опитваше да го подмами в някаква схема.

– Какво се случи с Ема Блеър? – попита Ник.

– Не знам.

– Звучеше като да знаеш.

– Просто трябваше да се сближа с нея и да разбера с каква информация разполага. Ходех на нейните сбирки на Анонимните алкохолици. Пиехме кафе после. Опитвах се да я накарам да ми се довери.

– Знаеш, че е изчезнала.

– Кълна се, че нямам нищо общо с това. Просто говорех с нея, но тя така и не сподели нищо. Едва снощи узнах, че е изчезнала. След като научих, че Уайдънър е загинал. Опитвах се да разбера в какви неприятности съм се забъркала или колко сериозни са нещата.

– Защо да вярвам и на една твоя дума? – попита той. Тя го прати в къщата на Уайдънър, беше част от конспирация за убийство, тя го хвана в адския капан.

– Защото ти помогнах в къщата. Защото нямах избор. Не знаех какво ще направят с Малкълм Уайдънър.

Той рязко зави надясно и спря в задънена улица. Дланите му се потяха на волана, чувстваше как кръвта се надига по лицето му. Разбираше как изглежда, с изпъкнали по врата жили, цялата му сила, напираща да излезе навън.

– Онези хора нараниха ли Ема Блеър? – попита той, произнасяйки бавно всяка дума.

– Казах ти, че не знам – поклати глава тя.

– Не си играй с мен, по дяволите – изръмжа той.

Тя се притисна към вратата.

– Истина е. А ти кой си всъщност? Защо си се забъркал в това? – Той не отговори, виждаше страха в очите ѝ. – Защо теб? – продължи тя. – Едва ли ще изберат произволно някого и ще го изкарат…

Убиец. Нека си го мисли. Приятелят му току-що се беше опитал да му тегли куршума, толкова тежко предателство, че чак сега започваше едва-едва да разбира какво се случи в действителност, че това не е просто халюцинация в резултат на наркотиците. В този момент не знаеше на какво е способен.

– Нима ме обвиняваш в нещо? – попита той с леден тон.

Той чу шумно да приближава кола на пълна газ в преследване на някого.

– Говореха за теб. Твърдят, че си опасен.

Той се сети за човка, чиято глава разби в каменния под.

– Аз пазя хората. Не ги наранявам. Не и преди да ме въвлечеш във всичко това.

Двигателят на онази кола гърмеше, вече по-близо.

Тя погледна назад към пътя, после към Ник, вероятно преценяваше дали е по-голяма заплаха от преследвачите им.

– Тук може да ни видят – каза тя. – Трябва да тръгваме.

Той не знаеше колко от думите ѝ бяха истина, до каква степен можеше да ѝ се довери, но в момента беше най-добрата му възможност. Имаше нужда от онова, което знаеше тя.

Натисна газта.