Часът на убиеца

92.

Ник вече беше в движение, не откъсваше очи от къщата за гости. Нещо присветна два пъти зад щорите. Изстрели.

Не.

Хукна между дърветата към електропроводите на имота. Минаваха през плитък жлеб в гората, шестметрова ивица с дървени колове на всеки четирийсет и пет метра. Той приклекна до един от тях и от страничния джоб на раницата извади термочаша с капак, натъпкана с половин килограм барут, достатъчен да вдигне във въздуха дънер с диаметър почти метър. Беше здрав стоманен съд с двойни стени и той го залепи за кола с две дълги ленти изолирбанд, докато мирисът на стар креозот изпълваше носа му.

Извади пакета "Кемъл", скъса фолиото и дръпна една цигара. Това беше фитилът.

Запали я, усети вкуса на горчивия дим.

За всички беше по-добре да влезе по този начин. Шансовете не бяха големи, но ако го убиеха или го хванеха, нямаше да се налага да нараняват повече заложниците, за да се доберат до него.

Сърцето му биеше бясно, чувстваше лекото никотиново замайване и гнева, обхванал цялото му същество. Беше толкова силно. Имаше усещането, че ще избухне всеки момент.

Откъсна филтъра и пъхна незапаления край на цигарата през дупчицата за пиене на чашата. Вятърът беше постоянен с посока изток-запад и червеното въгленче започна равномерно да прогаря пътя си надолу.

Часовникът тиктакаше. Спусна се по хълма към светлините на вилата.