Часът на убиеца

67.

Ник и Али седяха в нейната кола, все още в гората покрай река Анакостия. Тя се приведе напред, надничайки през прозореца към увивните растения и отпадъците, струпани в края на пътя.

Лицето ѝ беше пребледняло. Вече се изправи срещу Сам Макдона, очи в очи. Нямаше връщане назад. Бавно асимилираше реалността сега, когато адреналинът се изпаряваше от кръвта.

– Добре ли си? – попита той. Тя не отговори, само стисна зъби и си пое продължително въздух през носа. Той се зачуди дали няма да се срине психически. Не можеше да я вини. След миг обаче тя се изправи и отвори очи, сякаш нищо не се беше случило.

– Добре съм – каза и се обърна към него. Погледна към рамото му и се намръщи. – Трябва да ми дадеш да почистя това.

Той проследи погледа ѝ до ръката си, където кръвта беше зацапала плата на новото му яке. Идваше от раната, нанесена от Сингх със скалпела, и сигурно се е отворила, когато падна на земята, скачайки от прозореца на Макдона.

Тогава усети паренето, но нямаше много време да мисли за това.

Кимна и свали якето, докато тя се пресягаше към задната седалка, за да вземе комплекта за първа помощ, който купиха в спортния магазин. Той дръпна ръкава си нагоре и махна старата превръзка.

Наблюдаваше я как действа, как цапа ръцете си и почиства раната с практична вещина. Сега изглеждаше като пълната противоположност на жената, която видя при първата им среща преди два дни в неговия офис.

– Блейкли как стигна до теб? – попита той.

– Аз стигнах до него – каза тя и попи раната с марля.

Погледна го в лицето.

– Нещо друго ли очакваше? – Тя поклати глава. – Грешиш. Исках да съм част от тази игра. Просто не знаех колко е грозна в действителност. Виждах Блейкли в разни частни клубове из Вашингтон. Бях нещатен организатор на събития. Занимавах се с много различни мероприятия. Там виждах всички тези типове, които дрънкаха глупости, подливаха си вода, атакуваха правителството за милиони, горяха пари. Това ме влудяваше, защото бях много по-умна от повечето от тях. И работех десет пъти повече. Цял живот съм живяла в бедност и бях уморена да съм без пукнат грош в джоба, без никакво влияние, на милостта на подобни типове, с всичко, което им се разминаваше, нещата, които причиняваха на жени, които за тях не означаваха нищо. Аз исках да означавам нещо. Знаех, че Дейвид е правилният човек. Една вечер се обърнах към него, бяхме в един клуб, "Чеви Чейс". Казах му, че искам да работя за него, пофлиртувах. Той веднага ме разконспирира, но също така сигурно видя у мен нещо, което можеше да използва. Бях добра в актьорската игра.

Тя извади два лейкопласта от комплекта и отлепи предпазните ленти.

– Той използваше мен, аз – него. Разбрах как получава информация, контрол, влияние. Има нещо особено у хората във Вашингтон, те винаги изглеждат малко самотни, незрели, изгубени, когато не са на работа, особено мъжете. Толкова е лесно да стигнеш до тях. Светът им е девици и мръсници, ден и нощ, родният квартал и столицата. Затова направих така, че да стана незаменима, секретарката от тъмната му страна. Занимавах се с това достатъчно дълго, за да се науча да играя играта, да се махна от него по своя воля и с моите условия.

Али покри раната с лейкопластите, прилепяйки ги плътно, за да не се отварят.

– Познавам компаньонки, които работят в бара в "Хей-Адамс", както и дами от висшето общество от Джорджтаун с техните жакетчета "Шанел". Разликата е един развод и една диплома, подходящите учебни заведения, познанството с правилните хора. Това исках аз, да съм вътре, да имам свое собствено парченце от този свят. Смятах, че се уча как работи властта. Предполагам, че вече знам. Представа си нямах колко сбъркано ще се окаже всичко. Съжалявам. За онова, което се е случило с Ема. За това, което ти причиних.

– Сега си от правилната страна.

– Дано да е така – отвърна тя, изваждайки превръзка. – Ще се опитат да се отърват от всеки, който знае истината за тях.

Ник потупа устройството, което беше прикачила към телефона на Сам Макдона.

– Значи, ми помагаш, защото мислиш, че ще се получи?

– Изобщо не съм сигурна, че ще се получи. Но си мисля, че ще ги спреш по един или друг начин. Ти избяга от къщата на Уайдънър. Видях те в онази стая със Сам. Беше толкова близо. Знам на какво си способен.

– Значи просто смени отборите, намери по-добър убиец, пазиш си гърба?

Тя плътно обви превръзката около раната. Натискът му причини болка.

– Какво друго да направя?

Чуха се гуми по чакъления път. Али погледна през рамо.

Ник излезе, оглеждайки се за човек, но долови само тихото ръмжене на електрически автомобил, който не се виждаше, а после утихна. Дилия се спусна по хълма с чанта през рамо. Нае си споделено такси, за да дойде – колата ѝ все още се намираше до къщата, където Джеф скрои засадата на Ник, – и помоли да я оставят по-далеч от мястото на срещата.

Ник я пресрещна на средата на пътеката. Тя го прегърна силно.

– Хванахте ли го? – попита Дилия.

Ник ѝ подаде устройството.

– Хванахме го.

Тя свали раницата от рамото си.

– Да се захващаме за работа.