Часът на убиеца

84.

Ник забеляза патрулната кола, която го следваше вече две пресечки, и затова зави надясно. Продължи, шофирайки точно с допустимата скорост, като очакваше полицаят да го спре и да пусне светлинния сигнал. Само че колата директно го подмина. След бягството от "Джорджтаун" лицето му беше пламнало.

Караше тойотата на Али. Раницата на Дилия, пълна с оборудване, беше на пода пред пасажерската седалка. Вътре намери шперц и отвори двойната ключалка на белезниците.

Отби се във "Френдшип Хайтс" и провери компютъра на Дилия. На уеббраузъра имаше снимка на Дейвид Блейкли. Хакерският софтуер, който качиха на телефона на Сам, все още проследяваше местоположението му. Сега стоеше на едно място, в планините до окръг Фредерик.

Превключи картата на сателитно изображение и увеличи адреса. Беше комплекс, десет-петнайсет акра, с масивна основна сграда, която приличаше на почивна станция, имаше и къща за гости отзад. Сам беше там, а Дейвид каза, че ще бъде до него, че ще го отведе някъде, където и двамата да са на сигурно място. Тази къща съответстваше на описанието.

Ник потегли. Не знаеше дали Джеф ще отведе там Дилия и Али. Но май имаше начин да разбере. Бръкна в чантата на Дилия и извади един от предплатените телефони.

Набра познатия номер, слушайки го как звъни, докато стискаше силно волана. Някой вдигна и той чу гласа на стария си приятел Джеф Търнър.

– Кой е?

– Жива ли е? Дилия?

– Ник! – Първоначално се стресна, но после продължи спокойно. – Да.

– Какво искаш?

– Предай се. Можеш да я опазиш. Да опазиш всички, ако си изиграеш правилно картите.

– Всички?

– Дилия, Али, Карън. Искаме само теб. Искаме всичко това да свърши. Ти се предаваш и те са в безопасност.

Размяна. Неговият живот за техния.

– Къде сте? – попита Ник. Слабо дочуваше гласове на заден фон.

– Не, Ник. Познавам те. Знам какво си мислиш, но е безнадеждно да тръгваш срещу нас. Ако се предадеш, те ще са добре. Кълна се. Ще уговорим място, където да се срещнем.

Установи, че много му се иска това да е истина, че нещата ще се наредят с проста саможертва от негова страна. Щеше да приеме сделката в миг, ако Джеф не го беше предал вече два пъти, ако не беше унищожил и съсипал всичко, което обичаше. Не, нямаше така лесно да се остави да умре, защото му беше ясно, че заедно с него ще умрат и други. Али беше права. Джеф вече разполагаше с всички, които знаеха истината. Очертаваше кръга, погребваше миналото. Щяха да се отърват и от последния човек, който знаеше нещо за смъртта на Малкълм Уайдънър.

Ник не отговори. Гумите му се носеха ритмично по пътя.

Нямаше избор. Нямаше сделка. Тази яснота го обля като душ след тридневната битка. Нямаше да умре за нищо, за обещание от страна на предател. Ако възнамеряваше да отдава живота си, щеше да отиде право при Джеф и хората, за които работеше.

"Да тръгваш срещу нас", му каза Джеф.

– Ти си с Дейвид Блейкли и Сам Макдона – каза той. – Имат нужда от теб, за да ги пазиш.

Джеф се изсмя презрително, но го направи с момент закъснение. Ник го познаваше много добре, беше го объркал. Беше прав.

– По-добре недей да правиш нищо, което ще ги убие, с мисълта, че можеш да оправиш положението. – Отзад се чуваше някакъв спор. – Ще те потърся пак. Дръж телефона включен.

– Аз ще ти позвъня. От друг номер.

Стовари телефона върху волана, разцепи го надве и навсякъде се разлетяха парчета. Метна го на седалката до себе си и извади платката. Разбира се, че Джеф ще иска да го държи включен. Щяха да се опитат да го проследят.

Ник натисна педала на газта. Отиваше в онази къща. Не беше сто процента сигурен, но все пак достатъчно, за да планира следващите си ходове.

Джеф отвлече Дилия и Ник предполагаше, че може да е в онази вила или на път към нея. Сам беше там, а най-вероятно и Дейвид. Ако Ник се добереше до тези двамата, щеше да получи необходимите му отговори при всички положения. Щеше да сложи край на целия кошмар. Щеше да отсече главата и да убие змията.

Движеше се, воден от чист инстинкт – простия зов на отмъщението, на защитата. Изгаряше го, караше кожата на лицето му да пламти, да се опъва, сърцето му да бие бясно, но яснотата на тази истина му носеше успокоение.

Нищо от това не му беше присъщо. Но нямаше избор. Щеше да се превърне във всичко, което ненавиждаше – в заплаха, в убиец. Вилата на Блейкли сигурно щеше да е барикадирана като Белия дом. Дейвид беше внимателен, а Джеф знаеше как да превърне къщата в крепост.

Не знаеше колко охранители ще има. Да тръгне срещу тях без подготовка, беше самоубийство. Но вече нямаше значение. Подмина една кола, увеличавайки скоростта, а междувременно подреждаше остатъка от нощта в ума си, срещу какво се изправя, какво му трябва и откъде да го вземе.

Ацетон и пероксид, може би барут, както и нещо, което да използва, за да ги заслепи, за да направи себе си невидим.