Часът на убиеца

1.

Убийството по поръчка е напрегната, изморителна работа. Затова на Ник Авъроуз му се стори странно, че се чувства толкова уютно в този храст, в който седеше вече петдесет и три минути. Въздухът ухаеше на горски плодове и борове, а тясното скривалище му напомняше за игрите от детството. Почти можеше да забрави за пистолета "Смит и Уесън" на хълбока и канията, затъкната хоризонтално в примка на колана му.

Въздухът завибрира от ръмженето на тежък двигател V8. Ник се притисна с гръб към тухлената стена в долната част на оградата. Каменната къща с шест спални имаше плочен покрив и беше достойна за кампус на Бръшляновата лига, но пък периметърът ѝ повече приличаше на военно съоръжение. Видимо изглеждаше невъзможно да проникнеш незабелязано.

Само че всяка защита си има своите слабости. Нищо не е съвършено. Никой не е в безопасност. Ник трябваше да вярва в това и да го доказва всяка вечер.

Докато черният джип "Шевролет" спираше на алеята, Ник се прокрадна към него. Слабата синкава светлина на мобилен телефон освети купето на автомобила и лицето на неговата мишена Малкълм Уайдънър – бившия директор на ЦРУ. Задачата беше достатъчно проста – да го убие, без оставя следа.

Някога Уайдънър ръководеше цяла армия шпиони и паравоенни, а в имота му денонощно пребиваваха агенти от Охранителните служби на Управлението. Сега той работеше за световен хедж фонд и търгуваше с нещата и хората, за които имаше информация. Компанията му осигуряваше най-добрата охрана, която можеше да се купи с пари.

Имаше няколко начина да мине през тази ограда, но най-лесният беше и най-очевидният и най-опасният – през алеята за автомобили пред входа. На Ник му трябваха само троянски кон и начин да отвори портата от ковано желязо. Шевролетът на самия Уайдънър щеше да свърши и двете задачи.

Ник зачака с умерено дишане, докато портата отново се затвори с грохот. Когато джипът се придвижи напред, скритият мъж пристъпи на алеята и се присламчи към дясната задна гума, движейки се в бърз клек към мъртвата точка на автомобила.

Преминаването през портата беше критичният момент на проникването. Познаваше плана на двора и къщата наизуст. Вече вътре, той тръгна по внимателно отработената си хореография – спускане вдясно в мъртвата зона на камерата в западния край, спринт до висящите лози на беседката, шмугване зад каменната зидария на външната кухня, после изчакване в продължение на сто и четирийсет секунди. Не откъсваше поглед от бледото зеленикаво сияние на часовника, скрит под шепата му, а по кръста му се стичаше струйка пот. От ливадата се чуха приглушени стъпки. Лъч от фенерче се насочи към него и се отрази в грила.

Освети тревата зад гърба му и другата част на каменната стена, зад която се беше скрил, но самият той остана в сянка. Светлината се отмести. Пазачът продължи нататък с по-малко от минута отклонение от графика. Охранителите, въоръжени с полуавтоматични зигове, методично обхождаха всички точки, до които камерите не успяваха да достигнат.

Ник изчака десет секунди, изправи се и продължи, без да откъсва очи от гърба на пазача, като внимаваше да спазва дистанция от петнайсетина метра и разчиташе вниманието на мъжа да е концентрирано напред. Ако се обърнеше, преспокойно щеше да остави две деветмилиметрови дупки в сърцето на Ник.

Той се шмугна току зад гърба на мъжа към задната част на къщата, мина напряко през южната колонада и зае позиция до бронираната стъклена врата. Успяваше да види вътрешността – дългия коридор, декориран с пейзажи, семейни портрети и няколко класически мраморни скулптури.

Пръстите му стиснаха алуминиевата кутийка с големина на пакет цигари в джоба му. Застана до белия кръг до вратата, през който се прокарваха картите за достъп. Уайдънър се появи от ъгъла в другия край на коридора и тръгна право към него.

Ник зачака напълно спокоен. Тъй като навън беше тъмно, а вътре светло, знаеше, че Уайдънър вижда само своето отражение, но това не помагаше да се освободи от зловещото чувство, че е застанал очи в очи с мишената.

Уайдънър се приближи и когато беше вече на около два метра, зави надясно по коридора, а Ник натисна бутона на устройството. Беше усилвател "Проксмарк", който бе конструирал сам, така че да повишава сигнала между електронния ключ в джоба на Уайдънър и приемника при входната врата. Ключалката се плъзна безшумно – луксозна красота на инженерната мисъл.

Ник отвори вратата няколко сантиметра, изчака две-три секунди, влезе и последва Уайдънър, прекосявайки дългия коридор по паркета, подреден на рибена кост. Отдалечи се от дневните, които приличаха на зали в галерия, и отиде към стълбището към горните етажи, където Уайдънър щеше да е най-уязвим.

Мъжът се качи по стълбите и изчезна в спалнята, а Ник го следваше плътно. Не влезе в стаята, а само се заслуша в звука от течаща вода, след което продължи към последния етаж и зави наляво към кабинета на Уайдънър. Старинно бюро, обърнато към прозорците, заемаше половината помещение, а в останалата част беше подредена малка приемна с два фотьойла и телевизор на стената.

Лунната светлина се процеждаше през прозореца. Ник се загледа в рамките по стената. Имаше групови портрети на випуски от "Сейнт Олбънс" и "Джорджтаун", кадри на Уайдънър с двама бивши президенти, с министър-председатели и със сенатори. Бяха истински снимки на приятели, на близки хора, не режисирани ръкостискания по обществени мероприятия.

Ник беше прекарал десет години в "Сикрет Сървис". Някога охраняваше точно такива хора и това го научи как да стига до тях. Отиде в другия край на стаята и се притаи в тъмната ниша, където стояха копирната машина и канцеларските материали.

През прозореца виждаше алеята и служебните автомобили, паркирани до гаража. Съпругата беше в Ню Йорк. Виждаше всички влизащи и излизащи, щеше да знае кога е сам с мишената, кога наблизо няма да има човек, който да се притече на помощ.

Уайдънър влезе, вече свалил сакото и вратовръзката си, и включи лампата. Наля си малък скоч и добави няколко капки вода, както правеше всяка вечер. Човек на рутината.

Щеше да е достатъчно лесно да го направи още сега. Убийството не е нещо трудно, макар че е по-тежко, по-шумно и по-мръсно, отколкото повечето хора подозират. Истинското изпитание е да убиеш и да избягаш.

Уайдънър седна на бюрото си с гръб към Ник. Пусна телевизора, смени канала на баскетболен мач на "Хояс", след което дръпна лаптопа към себе си и се залови за работа.

Ник пристъпи от сенките. Едно обръщане, един внимателен поглед и Уайдънър щеше да го забележи. Само че хората рядко се спират да огледат познатия им свят. Минаваме на сляпо през живота.

Това беше най-трудната част – да се сдържаш, да стоиш безшумно и неподвижно в една стая с мишената, въпреки че адреналинът плъзва по тялото като пламък по фитил.

Времето беше неговото оръжие, то му служеше за убежище. Ник наблюдаваше през прозореца как икономката потегля с хондата си.

Малкълм Уайдънър си беше осигурил място в учебниците по история. В крайна сметка обаче беше просто човек, който седеше сам и уязвим. Когато следваш някого толкова отблизо, неизменно започваш да изпитваш симпатия. Ник я използваше като начин да влезе в главата на мишената. Сега беше изключил емоцията. Това беше работа, а той – професионалист.

Портата се отвори и се затвори. Един от охранителите все още обикаляше имота и довършваше патрулната си обиколка, преди да отиде да провери записите от камерите в дежурното помещение до басейна. Тук обаче нямаше камери. Ник се намираше в светая светих. Време беше.

Съвсем безшумно се приближи до Уайдънър, Застана зад него и допря пръсти до канията си.

Ник не извади нито нож, нито пистолет. В другата си ръка държеше малък плик с надпис "Показатели за компрометирана сигурност". Постави го на земята на няколко крачки от стола и се върна обратно в сенките.

Тази вечер всичко беше истинско освен самото убийство.